След много писане и триене, много колебания и отлагане новата ми книга за „моята“ София е вече факт.
В нея разказвам за моите улици, за моите сгради, за моите приятели такива каквито аз ги виждам и спомням.
Когато започнах да пиша, много се чудех как да организирам книгата. Дали да са само мои спомени и неща, които лично съм преживяла, или да включва наученото, прочетеното, споделеното, което вече е станало част от мен и моя живот? Все пак реших да наблегна на София такава, каквато беше през втората половина на ХХ век и едновременно с това да се връщам към миналото на местата, които описвам. Разказвам и за хората, които съм срещнала, които са ми направили силно впечатление и които, без да подозират, са определяли възгледите ми, вкусовете ми, отношението ми към изкуството, към работата, към живота.
„Зад кадър“ останаха много улици и сгради, много хора и истории. Не всичко може да бъде разказано наведнъж. Затова тук ще помествам случки, които отпаднаха в процеса на работата.
Помните ли, че едно време велосипедите за възрастни бяха „мъжки“ и „женски“. На мъжките рамката им беше с висока хоризонтална част, а на женските – наклонена, така че да не се налага на дамата да вдига високо крак, за да прекрачи. По-късно научих, че има и други видове велосипеди, но това различие беше главното. Може би и сега е така, но не зная.
Мама имаше чудесно колело – „Пежо“, нещо средно между мъжко и женско т.е. това, което днес наричаме унисекс. Бляскаво бяло-синьо, не особено високо и най-важното – със звънец. Този велосипед може би й даваше не само възможността да се придвижва лесно и бързо, но и някакво чувство за свобода, за излизане от щампата. Вярно, това й струваше не малко ядове от „будните граждани“ и ОФ-деятели, които като видеха жена с панталони и то „покекерена на колело“ все я заплашваха с изселване, но колкото и да е странно спасяваха я регулировчиците, с които се беше сприятелила, минавайки всеки ден покрай тях на път за Академията. Но това е друга история…
Мама спря да кара, когато наближи 45-50 години и даде велосипеда на един приятел. Върна й го, когато и неговите години натежаха. Прекрасното, все още лъскаво „Пежо“ бе командировано в мазето, от където изчезна в крадливите „90-те“. Мама страда много и се люлееше между две състояния – „да му изсъхнат крадливите ръчички“ и „дано все пак някой го кара и му се радва, а не е отишло за старо желязо“.
Аз не се научих да карам велосипед. Винаги съм имала лошо чувство за равновесие. Но мама много упорстваше. Беше ми купила и на мен едно доста хубаво с две колела и с често срещаните тогава малки странични колелета, които бяха опора, за да не паднеш. Нещо като комбинация между „бебешко“ и за „големи деца“. Всяка неделя добутвахме велосипедите до входа на Борисовата градина и започвахме да караме т.е. мама караше, а аз се клатех, нагоре по велосипедната алея.
Да, мили по-млади или новодошли софиянци – в София през 50-те години имаше велосипедна алея, която беше успоредна на Борисовата градина и отделена от Цариградското шосе с дървета и храсти. И по тази алея караха колело много хора. С времето тя ставаше все по-населена, тъй като се появиха комплексите и нямаше нищо странно в това да яхнеш колелото и да отидеш на работа евтино и безопасно. Вече е трудно да се намерят фотоси, но ето една любителска снимка от онова време, където се виждат алеите, макар и скрити зад дърветата. „Цариградското“ беше като продължение на „Царя“. Чуваха се птиците от градината, през пролетта то се покриваше с цветчета от кестените, а лятото се усещаше уханието на розите. Сигурно и аз щях да се възхищавам, ако не беше безпомощното ми клатене по стръмното. Имаше и други алеи, по които се караха колела – по „Драган Цанков“ в посока Телевизионната кула покрай гората – след „Чепишев“ т.е. зад днешния „Парк-хотел Москва“ имаше вили и къщи. Алеята все още съществува, но е толкова разнебитена и обрасла, че не си личи, че я има.
.
А после дойдоха автомобилите. Разшириха Цариградското, тогава „Ленин“. Алеята на велосипедистите изчезна, а заедно с нея и ивицата с розите в центъра на булеварда, която разделяше платната. Така класическият булевард с цветно островче по средата и алеи от двете страни спря да съществува. Стана си най-обикновено „шосе“ или по-точно „магистрала“. По него вече летяха служебните „Волги“ и „Чайки“, тук-таме се срещаха някои частни автомобили и всички завиждаха. Вече не беше престижно да караш велосипед, всеки искаше собствена кола, която да увива с покривало да не се цапа, да мие я всяка неделя под завистливите погледи на съседите и да ходи до „наш`те“ на село за консерви или на море. Беше престижно, а на велосипедистите се гледаше като на „селянина с колелото“. Все пак част от старите алеи останаха и до днес, но вече само за автомобили.
Зарадвах се, когато велосипедистите се появиха отново. Имаше нещо волно в това пренебрежение към еснафското треперене над колата. А и те трябва да имат своето място, както всеки един от нас, и да имат алеи, където да се чувстват в безопасност.
Сега отново има вой – защо алея, аз къде ще паркирам! Ами как ще има място като в София на трима човека се падат по две коли. А и собственикът иска колицата му да е под прозореца и най-гръмогласни са тези, които направиха от гаражите си заведенийца. Зная всичко – „градът е пренаселен“, „няма достатъчно гаражи“, „велосипедистите са по-малко от шофьорите“, „в белите държави не е така“. На последното ще отговоря – в една голяма европейска столица живеят мои приятели – на практика три семейства, защото големите синове вече имат свои и живеят отделно. Имат една кола, която използват при нужда. Пестят – не пари, а трудности със задръствания, с паркиране (там не можеш да оставиш колата си на улицата и да пазаруваш в центъра с часове), с гараж, с поддръжка. И се справят чудесно.
В София градският транспорт е добър. Много по-бързо се стига от кварталите до центъра с метро. Може би нещата все още се натаманяват и има още какво да се желае.
Но, драги граждани, свикнете, че градът е за хората, не за автомобилите. Че е за всички – и за пешеходците, и за шофьорите, и за велосипедистите, и даже за тези с тротинетките. Просто трябва да има правила, които да се спазват.
Помня добре кръстовището на „Раковски“ и „Гурко“, помня, макар и много смътно, строежа на голямата жилищна кооперация срещу БИАД. Но не помня старите къщи от четната страна на „Гурко“ след „Раковски“ – сигурно са ги сринали още преди това. Гледайки кадастралните планове от 1892 г., виждам, че там имоти са имали Ил. Мутовджиев, Караджилов, В. Петрович, Никола Банев[1]. През 1945 г., собственици вече са Георги Кръстинков, Стефан Хр. Генев, Иван Славов. Имената нищо не ми говорят, но явно са били заможни хора, тъй като дворовете на домовете им са били големи и в тях е имало изградени масивни гаражи.
.
На „Гурко“ №28 – по старата номерация, която явно е пообъркана след като са разрушени няколко къщи, за да се построи сталинската кооперация – са били Дирекция „Държавни дългове“ към Министерството на финансите и за кратко канцеларии Министерство на електрификацията, водите и природните богатства. В ъгловата къща се е помещавало „Застрахователно дружество „Витоша“, но ние я знаехме като „Приемна на МВР“.
.
По левия тротоар повечето сгради бяха ниски и зад тях се виждаха задните прозорци на Военното издателство. Според кадастралния план от 1945 г. къщата, залепена до ъгловата кооперация, е била на д-р Радка Татарева. До нея, на №19, е бил домът на д-р Александър Стамов, по-силно засегнат от бомбардировките. На №21 е било напълно разрушеното жилище на арх. Катя С. Овчарова. Още през 1945 година там е било пригодено помещение за печатница и гараж. Имаше и пропуск с бариера за вътрешните дворове на Военното издателство. В някоя от тези сгради в началото на 50-те години е било и издателство „Народна младеж“ – водело се е на № 23, но в коя от всичките тези сгради се е помещавало вече не мога да преценя, особено като се има предвид че и номерацията е променяна.
Наскоро разбрах, че къщата на ъгъла с „6-ти септември“ е една от най-старите запазени сгради в София. Построена е през 1885-90 и е била резиденция към Двореца. Помня я като на тази снимка от 70-те години – доста неугледна. Използваше се от МВР, а на тях публичност хич не им трябваше. Днес сградата има значително по-представителен вид, въпреки, че не изглежда така, както преди бомбардировките.
Отсреща беше и красивата сграда, която аз знаех като „на железниците“[2], а то било Министерство на електрификацията, водите и природните богатства, създадено през 1946 г. Пръв министър на МЕВПБ е известният политик Трайчо Костов.
Точно там пресичах вдясно на тротоара на Министерството на вътрешните работи[3], защото все пак… ранна утрин, тъмно, студено… друго си е да видиш, че чичко милиционер пази. В ония години още не беше забранено да се катерим по лъва, макар че не ни се радваха, особено когато поизраснахме на височина. А сградата беше толкова стабилна, но и плашеща!
Следваха няколко сгради, на които в детството си не обръщах голямо внимание, а те се оказаха натоварени с истории.
По времето, когато улицата все още се е наричала „ген. Сава Муткуров“ и познатото ни Министерство на вътрешните работи не е било построено, тази отсечка е изглеждала по съвсем различен начин. До ъгловата сграда, тогава Министерство на външните работи, са били имотите на майор Винаров с голяма градина и на С. Драмалиев, с допълнителни постройки в двора и който в впоследствие е бил разделен от наследниците му. Граничел е с имота на Антон Безеншек.
С годините парцелите са сменили своите собственици и са издигнати нови здания. Някои от тях все още съществуват .
До МВР на днешен № 32 беше административната им сграда – тяхна си е и днес. Построена е като жилищна през 1910-15 г., но е отчуждена и надстроена през 1976 г., като това нарушава архитектурния й силует. В тази сграда през 1943 г. се е намирало изд. „Древна България“ на П. Карапетров.
Но по-интересна е съседната – тази на №34. Издигната е през 1924 г. по проект на арх. Радев върху терен на Антон Безеншек, първият стенограф на Народното събрание след Освобождението. В кооперацията е имало 18 апартамента, като на третия етаж под наем живеел художникът Иван Милев заедно със съпругата си Екатерина Наумова. И като всеки художник, който не можел да търпи бели платна, той изрисувал във вестибюла три фрески: едната – на жена му в македонска носия с рози в ръце, на втората – овчар с кавал, който напомня самия него, а на третата – сватбарче с бъклица. А в хола – разперила крила райска птица. По време на бомбардировките именно стената с птицата е полуразрушена, а после замазана. Казват, че днес била възстановена[4]. Не зная, не съм я виждала.
Прозорците на кооперацията плътно се приближават до построената няколко години по-рано едноетажна къща на Славчо Бабаджанов на №36. Той е родом от Македония, но след Освобождението, вече сирак, се мести при роднини в Разград. С тяхна помощ завършва право в Швейцария и се завръща в България. Влиза в политиката чрез Демократическата партия и през 1899-1900 е народен представител. Бабаджанов е и един от радетелите за освобождаване на Македония. Тъй като няма наследници, завещава дома си за Музей на македонското революционно движение. След смъртта му, от 1934 до 1938 г. там живее Георги Кьосеиванов и поради това понякога къщата е известна като „Кьосеивановата“. През 1947 г. е национализирана и известно време е използвана от МВР. Впоследствие е отстъпена на Българската национална филмотека.
До нея на № 38 (ъгъла с „Цар Шишман“) е кооперацията, в която отдолу имаше винаги е имало някакво заведение – преди войната ресторант „Охрид“, през 1949 – ресторант № 31, а в моето ученичество – студентски стол №10, който се задържа най-дълго. В по-ново време беше и ресторант, и закусвалня, и кафене…
Не бива да прескачам и зданията, които бяха на отсрещната, нечетна страна на улицата – сега те са с номерация между №25 и №35. От тях по-стара е единствено залепената за „железниците“, а в двора й има още една – №25-б. Следващите няколко сгради, които са по-навътре на тротоара, с днешна номерация №№ от 31 до 35. Някога там са се издигали еднофамилни къщи, които явно са били богатски, защото в едната от тях (№33) в началото на миналия век е била настанена Персийската легация, а на №31 е бил домът на ген. Г. Ценов. Сегашните кооперации са построени след 9-ти. В тях имаха апартаменти служители на МВР и затова ги наричахме „милиционерските“. Надявам се собствениците са получили все пак жилища в тях.
.
Малко преди да завия надясно към училище, виждах и къщата на ген. Маринов (на №37). Строена е през 1896 г. като едноетажна, но през 1928-ма са надстроени още два етажа с красиви извити еркери. Тогава нямах представа кой е ген. Маринов, но знаех, че там живеят хора със странното име Цибулка, което силно ми звучеше като „цигулка“ (детски акъл). Всъщност, става дума за композитора Кирил Цибулка. Неговата майка Мара, оперна певица и педагог, е дъщеря на генерал Маринов. Тя се жени за чеха Иван Вацлав Цибулка – виолончелист и музикален педагог, основал първия струнен квартет у нас. Не зная с кого и при кого сме ходили на гости в апартамента им – бях малка и споменът е прекалено смътен. Кирил Цибулка, връстник на моята майка, е написал музиката за няколко филма на баща ми – „Бариерата“, „Отвъд хоризонта“ и др. Години по-късно се запознах със сина му Иван, кинорежисьор, който от години живее в Чили.
През 1944 година съседният ъгъл е жестоко разрушен при бомбардировските. Това са зданията с номера № 39 и № 41, зад тях си личи еркерът на оцелялия дом на ген. Маринов. И до днес там има празно място и се вижда къщата, която е била във вътрешния двор.
За частта на „Гурко“ след „Цар Шишман“ зная по-малко. Попаднах на кадастър, изготвен, за да обозначи разрушенията от бомбардировките на карето на „Гурко“ нечетни номера между „Цар Шишман“ и днешния булевард „Васил Левски“. Върху повечето от парцелите е изписано „разрушен покрив“, „разрушения“, а на едно от местата даже „дупка“ – явно пряко попадение. Интересното е, че къщите в центъра на карето и тези, гледащи към ул. „Венелин“, не са толкова разрушени и доста от тях са се запазили и до днес, докато „Гурко“ е изцяло презастроена с пет-шестетажни сгради.
Срещу тях, на № 45, има една интересна кооперация, строена арх. Васко Василев, края на 1930-те. Тя привлича вниманието с големите прозорци-витрини, извитите стъкла, перголите на последния етаж и каменните облицовки. В нея живееше моя далечна братовчедка и понякога ходехме на гости.
В началото на миналия век на „Гурко“ и бул. „Фердинанд“ (днес „Васил Левски“) е имало малък мегдан – това бил центъра на Алигина махала. Там в едноетажна турска къща се е намирало основното училище, в което учели децата от махалата. Със замогването на столицата старата сграда била съборена и на нейно място било построено прочутото първоначално училище „Св. Седмочисленици“ с адрес „Гурко“ №53. То е силно засегнато от бомбардировките, като цялата му предна част е срината и за съжаление е доразрушено.
Първоначалният план е на негово място да се построи Министерски съвет, но впоследствие решили той да се настани на Ларгото до Партийния дом, а недовършената сграда „дали“ на спорта. Така кварталът се сдоби със Спортната палата. Беше си голяма работа едно време, тъй като вътре имаше басейн и някои от съучениците ми ходеха там да тренират. Днес в Спортната палата се помещава Министерството на младежта и спорта.
А срещу Спортната палата бе любимата Зоологическа градина. По протежението й откъм „Гурко“ имаше висока стена и тротоарът не беше особено приветлив. След като преместиха Зоологическата градина се появиха доста апетити за „празното място“. Говореше се ту, че ще се издига нова опера, ту ще че ще е Национален исторически музей и/или Музей на революционното движение. Слава богу, те не се осъществиха. Решението бе „Гурко“ да се разшири в нещо като площад-паркинг и нищо да не пречи на „погледа“ между Спортната палата и Стадион „Васил Левски“.[5] На тази снимка на фотографа Панайот Бърнев от началото на 70-те години се вижда все още оградата на Зоологическата градина, част от сградите на „Гурко“ и разбира се фигурите на спортисти пред Стадиона.
Ето я и последната част на ул. „Гурко“ – между днешния булевард „Васил Левски“ и бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“. Тук се издигат пет-шестетажни кооперации, строени през различни години. Някои по-стари, други – след войната, може би на мястото на еднофамилни къщи.
Но по-интересна за махленците бе строената през 30-те години кооперация на ъгъла на „Гурко“ и „Любен Каравелов“, за която се предполага, че е по проект на арх. Константин Мумджиев. И имаше защо – някога, в началото на миналия век на това място е била кръчмата „Весели гости“.
Сградата е с адрес „Любен Каравелов“ №1, но повечето хора я броят за принадлежаща към ул. „Гурко“. Снимката е от „Фотоархив Тодор Славчев“. През 70-те години имаше заведение – кафене с изнесени навън маси. Влизах понякога да си взема нещо на път към телевизията. Даже ми се струва, че в началото на 90-те и веднъж гласувахме там. В по-ново време помещението често сменя предназначението си – ту е гастроном, ту магазин-работилница за велосипеди и скейборд, ту стои празно. Но поне до него има малка сладкарница.
Наскоро открих фотос от 1919 година – на него е сградата на германското гимнастическо дружество „Турнферайн“ с адрес „Гурко“ № 74.
Дружеството е регистрирано у нас през 1888 г. и е част от политиката за бързо приобщаване на България към модерния европейски начин на живот. То развива спортна дейност – гимнастика, атлетика, кегелбан, футбол. Явно близостта до единствения по онова време стадион „Юнак“ не е случайна. През 1894 година в салона на дружеството е открита първата изложба на Сдружението на българските художници, преименувано по-късно Дружество на художниците в България. В последствие, през 1920 и 1921 г. салонът е нает от Бялото братство в него Петър Дънов изнася неделните си беседи и лекции на „Общия клас“. Доста бурна история за една неголяма сграда. Кога е разрушена не зная, а днешното здание явно е строено през 50-те или 60-те години, съдейки по архитектурата му.
Наред с другите куриози в телефонния указател от 1947 година открих, че в съседство, на № 76, след войната е имало Летен кинотеатър, странно защо записан към Дирекцията на народната милиция. Единственото обяснение, което ми идва в главата, е, че там е имало разрушени къщи и докато милицията реши какво да си построи, са си направили кино. Какво беше казал Ленин за киното? Ах, да: „От всички изкуства за нас най-важно е киното“… и те последвали съвета му.
А в ъгловата сграда беше Радиоклубът на ДОСО т.е. „Доброволна организация за съдействие на отбраната“. Когато отваряха прозорците, вътре се виждаха стари радиопредаватели и приематели, без кутии с лампички и релета. До клуба имаше ведомствен стол с плътни пердета, от който се разнасяше миризма на добра храна. Предполагам, че и тази сграда е била на МВР – съдя от местоработата на родителите на някои мои съученици, живеещи там.
.
И така стигнахме и до края улица „Ген. Гурко“. Улица като улица – само че започваща с жълти павета, изложбена зала, Телефонна и Пощенска палата, Куклен театър, министерства и държавни ведомства, минаваща покрай еднофамилни къщи, съпритежателски домове и кооперации и стигаща до Стадиона в Борисовата градина. На нея са живели и продължават да живеят известни и неизвестни хора. Те ходят по тротоарите й, пресичат кръстовищата, поглеждат към сградите наоколо… А понякога даже си спомнят миналото й.
[1] Не отговарям за точността на имената. В кадастралните планове има много правописни грешки и сбъркани имена.
[2] Там е било Министерството на железниците, пощите и телеграфа.
[3] Адресът на МВР е ул. „6-ти септември“ № 29. Сградата е строена в периода 1936 – 1940 г. по проект на арх. Георги Овчаров, а скулптурата на лъва е на М. Михайлов.
[4] Из книгата на Искра Ценкова „Между кръста и петолъчката“
[5] Стадионът е построен през 1953 г. по проект на архитектите Д. Сугарев и Р. Иванов.
В поста са използвани фотоси от личения ми архив, а също и от фотоархивите на „Стара София“, „Фотоархив Тодор Славчев“, „Български визуален архив“ и др.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Когато започнахме да композираме книгата ми „Хора и улици, град като град“, видях, че текстът натежава и много от разказите трябва да паднат. Сега ви разказвам по-подробно за една от отпадналите улици.
Улица „Ген. Гурко“ днес се простира от ул. „Княз Александър Батенберг“ до бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“, но в края на 19-ти век тя се е наричала „ген. Сава Муткуров“[1] и е била значително по-дълга. Започвала е от площад „Македония“, но впоследствие е разделена на две части – „Алабин“ и „Гурко“. Когато реших да пиша за нея, започнах да ровя из старите книги, за да си опресня и допълня знанията. Разбира се, посегнах и към телефонните указатели, които са неизчерпаем източник на всякакви сведения. Ето например в указателя от 1918 г. за ул. Гурко открих, че на №3 се е намирало Пруското военно министерство (!?), а на №33 – Персийската легация. На №18 е била редакцията на в-к „Народни права“, а на ъгъла на „Гурко“ и „Преслав“ (дн. Кузман Шапкарев) е бил Върховния административен съд. Тези сгради отдавна ги няма, а и номерацията сигурна е променяна, но е интересно.
В моето детство по нея все още имаше стари къщи и те не бяха стегнати, а живееха сякаш в очакване да ги срутят, така както направиха с много други. Особено усърдно разчистваха терена при ул. „Раковски“ и там последователно се издигнаха жилищната кооперация в сталински стил, БИАД, Кукленият театър, Министерството на транспорта. Днес ще се разходя по нея, като ще смесвам моите спомени с наученото в по-късните години.
.
На №1 беше Градската градина с Изложбения салон (от 1973 г. Софийска градска художествена галерия). В края на по-миналия век на това място започнали изкопни работа за строеж на Съдебна палата, но Фердинанд решително се опълчва, тъй като не иска да вижда съдилище от прозорците на Двореца си. А щом на царя не му харесва Съда, то значи пò ще му приляга Казиното. Та нали една от първите срещи на Фердинанд с българската „депутация“, предвождана от Ст. Стамболов, се е състояла в кафене „Ландман“ във Виена. Ами, така де, няма да се срещат в библиотеката, я!
През 1905 архитект Наум Торбов проектира стилната сграда, която официално отваря врати през 1908 година. С ресторант и кафе-сладкарница, с тераси и с куполи отстрани на високите входни врати, които са обърнати към градината. Салонът на казиното, най-големият по онова време, бързо става притегателен център и любимо място за балове, тържества и даже конкурси по красота. Разбира се, изнасят се концерти, рецитали, подреждат се изложби. През лятото навън се поставят сгъваеми маси и столове, а на малък подиум свири оркестър. Постепенно казиното става предпочитано място за срещи, където се събира мъжката част на „доброто общество“ и бистри културата, политиката и… дамите, разхождащи се наоколо.
През 1931 г. сградата е достроена, а след бомбардировките се налага още една реконструкция, ръководена от арх. Николай Казмунов. През 1948 г. помещенията биват префасонирани в зали за прожекции, събрания, изложби и сценични изяви. За разлика от някогашната сецесионова сграда, новата е със значително по-изчистен от декорации вид. През 1973 година старото Казино отново е ремонтирано – този път за нуждите на Градската галерия. Обемът на централната зала е разделен с хоризонтална плоча, за да се получат две отделни изложбени помещения.
Когато бях дете, всичко това вече не съществуваше, но все още имаше хора, които да си го спомнят с тъга и да коментират. Ала на мен си ми харесваше сградата и такава, каквото днес всички я знаят.
Ето така е изглеждала тази част на София, заснета от покрива на строящата се Поща през 1900 година. Казиното още не е построено, но Цачевата къща вече е обновена за нуждите на Общината.
До Изложбената зала, както я наричахме тогава, беше старата Община. Зданието е бивша къща на д-р Минчо Цачев, отчуждена през 1891 г. за нуждите на столичното кметство. През 50-те то вече се наричаше Градски народен съвет, но аз го свързвам с Градската библиотека, която се помещаваше там до 1986 година – и по-точно с детския й отдел, чийто вход бе точно под кулата.
Кметството е обновявано и достроявано няколко пъти, като през 1931 г. е издигната най-западната му част. Въобще в района между улиците „Гурко“ и „Дякон Игнатий“ веднага след Освобождението се е оформил малък политически и обществен център на новата столица – наблизо са Министерството на войната и Народният театър, срещу кметството е домът на Петко Каравелов, на чието място след смъртта му е построена Балканската банка, станала по-късно Министерство на транспорта…
По време на бомбардировките зданието на общината е пострадало, но бързо е възстановено.
Тази снимка е от 1958 година. Освен Библиотеката, се виждат и някои от околните 3-4 етажни стабилни сгради, които бяха безсмислено и безмилостно разрушени, за да задоволят нечии грандомански амбиции. А в триетажната къща на отсрещния ъгъл се е помещавало престижното фотоателие „Луна“ на Пенчо Балкански. На нейно място през 60-те години издигнаха 18-етажната нова сграда на Министерството на транспорта по проект на арх. Любен Попдонев. Софиянци не харесваха това метално-стъклено здание, което нямаше нищо общо с околните стилни сгради и го наричаха със всякакви обидни думи. Най-милата беше „Кубадиновата кула“, тъй като бе построена по времето, когато за транспорта отговаряше верният приятел на Тодор Живков, ловджията Пенчо Кубадински.
Но докато сградата, на чието място бе построено Министерството, бе срината тихомълком, на унищожаването на бившето кметство през май 1994 година даже медиите бяха поканени, за да видят какви грандиозни ги върши тогавашния столичен кмет Янчулев. Имаше гръмки обещания как сградата ще бъде изградена точно същата, само надстроена с един-два етажа. Какъв е резултатът всеки може да се убеди, като мине по „Гурко“.
Широкият тротоар, който се вижда на тази снимка от 1967 г., е пред Телефонната палата, чийто строеж по проект на арх. Ст. Белковски е започнал още през 1938-ма година, но заради войната е завършен окончателно чак през 1952 г. От другата страна на ул. „Дякон Игнатий“, тогава ул. „Васил Левски“, е Пощенската палата (1893 г, арх. Йордан Миланов), която след преустройството през 1940 г. (арх. Михайловски и Брънков) заема двойно повече място от преди и придобива познатия ни днес вид. Макар и строени от различни архитекти по различно време двете сгради образуват ансамбъл. Даже в интериорът им има повторяемост – хем близко, хем не е същото, но и на двете места се чувства стабилността и престижността на държавната институция. Не е пестено нито от обем, нито от материали, нито от качество – високи тавани, мраморни колони, просторни стълбища с парапети от бронз. Строено е за векове. Съвсем различни по стил са двете сгради на Министерството на транспорта.
На № 5, там където сега е жп бюро „Рила“, в края на 40-те е била печатницата „Българска наука“. През 60-те години е построена нова модерна сграда, която приютява един куп вътрешно и външнотърговски предприятия и дружества със съкращения вместо имена: Транспред, Булфрахт, ДСО Автотранспорт, Инфлот, Корабоимпекс и т.н.
Стари са и сградите на ъгъла на „Гурко“ и днешната „Кузман Шапкарев“ (в моето детство „Поп Андрей“, а преди това ул. „Преслав“).
Къщата на „Гурко“ № 7, на проф. д-р Берон, е построена около 1880-85 г. за жилище и клиника. По време на социализма в нея се помещаваха канцелариите на Топлоснабдителна централа „Средец“, на Дирекцията на ГТП „Хранителни стоки“, а също и „Стенографски услуги“ и „Машинописни услуги“ към СГНС. Сега това последното ни звучи странно, но в онези далечни соцгодини личните пишещи машини бяха малко и зорко следени, а на всеки се налагаше понякога да предаде нещо неписано на ръка.
Срещу нея на №10 е съпритежателският дом на Роза и Петко Гурбанови, строен през 1924 г. по проект на собственика, инженер по професия. Ъгълът на сградата е бил увенчан с кръгла кула с купол – за съжаление няма запазени снимки. Преди войната долу е била сладкарница „Радост“ на майстора сладкар Филип Кондов. След национализацията на горните етажи се настанява администрацията на „Млечна промишленост“, „Топливо“, „Заводпроект“, а долу имаше малки магазини и обущарски услуги.
И двете къщи са пострадали от бомбардировките и не са възстановени цялостно. Днес бъдещето им е неясно, тъй като част от сградите в това каре са предвидени за срутване и строеж на нещо ново и високо.
В двуетажните частни къщи до тази на д-р Берон след 9-ти септември също са били настанени най-различни организации и администрации. „Гурко“ №9 явно в края на 40-те години е било завзето от Министерството на Народното просвещение. За кратко там се е помещавало издателство „Народна просвета“ с книжарница на партера, а също и Службата за учебници и учебни помагала.
Стари къщи имаше и от отсрещната страна на „Гурко“, там където сега е Кукленият театър и БИАД. В началото на миналия век в двора между сградите се е намирала пивница „Балкански сокол“, посещавана от Йосиф Хербст и негови колеги. Именно в нея е подписан уставът на Дружеството на столичните журналисти, чийто правоприемник е Съюза на журналистите. Аз имам спомен за останките от полуразрушените от бомбардировките къщи, където имаше малки работилници – железария, ключар. Някъде през 50-те бутнаха развалините, оформиха малка градинка, а после построиха седеметажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. На долния етаж имаше ресторант с оркестър и бирхале в мазето. Никога не се заинтересувах какво бе официалното име на ресторанта, но ние си го знаехме като „Новия БИАД“ – така си и остана до ден днешен. От другата страна на ресторанта беше „Кукления театър“ и канцеларии на общината.
През 60-те години по време на поредния ремонт за подмяна на тръби на „Гурко“ някъде срещу Кукления театър работници попаднаха на останки от стара сграда – поне така решили. Само че не било „стара сграда“, а раннохристиянска гробница и я откривали за втори път. Първото й „отваряне“ е през 1909 г. Тогава Хараламби Тачев я скицира, а Богдан Филов я споменава в книгата си за базиликата Св. София[2] и помества рисунките му.
През 1995 година гробницата отново (за трети път) е „открита“, но този път старателно е проучена и датирана (края на IV-ти – началото на V век). Според описанията в центъра на свода има „светещ” кръст, ограден с перли, а в ъглите на свода – четири ангела, чиито имена са изписани на латиница Mihel, Uriel, Gabriel и Rafael. Стенописите са свалени, реставрирани и се съхраняват в Музея на София, а така наречената „Гробница с архангелите“ е зарита внимателно.
Но тогава, през 60-те години, ние гледахме изкопа, обграден с предпазна ограда, и не знаехме защо „толкова време кòпат“. Ако не беше майка ми, така и нямаше да разбера.
следва продължение…
[1] Сава Муткуров (1852 – 1891) – първият български офицер получил генералско звание. Участник в Руско-Турската война и после в Сръбско-българската война, активен участник в Съединението, военен министър в правителството на Стамболов.
[2] Богдан Филов, Софийската църква Св. София, Царска придворна печатница, София, 1913 г., стр. 102-105 (сканирането на рисунките е мое от личен екземпляр на книгата.)
Много, много отдавна, преди повече от половин век се връщах от Москва с влак. Бях на горното легло, на долните пътуваха рускиня със сина си. Не помня вече от кой град във влака се качиха голяма група бесарабски българи тръгнали за сватба в Сливенско. Както гордо ми казаха на другия ден „едно наше момче се жени за истинска българка“.
В купето дойде мой връстник, заговорих го на български, но той упорито ми отговаряше на руски. Стана ми криво и започнах да го избягвам. Но вечерта след като се убеди, че рускинята и синът й вече са заспали, той протегна ръка, за да привлече вниманието ми – „Моля те, хортувай ми по български!“ – това „хортувай“ ми разби сърцето. Така разбрах, че го е страх да говори майчиния си език пред руснаци. И се започна – до много късно сравнявахме български думи, изрази. На мен ми беше мило да слушам езика си, запазен от чуждици, свеж и силен, такъв какъвто са го говорили дедите ми. А той искаше да научи всичко за прародината си, не само езика й. Искаше да учи тук.
Сутринта стояхме с една от жените в коридора – не възрастна, но рано застаряла, дребна, суха, с будни очи. Аз пушех, а тя загледа ръката ми, усмихна се и ми каза „какви красиви ръце имаш“. И показа своята – и тя беше хубава, с мазоли, с белези, но чиста. Такива бяха ръцете на жените от селото на прабаба ми, работни ръце.
На сутринта минахме Дунава и спряхме в Русе. Тогава вече всички задръжки паднаха. Слязоха на перона, плачеха, а по-възрастните мъже коленичеха и целуваха земята. Ето, и това съм виждала – да се целува българската земя! А аз гледах от прозореца, ревах и ме беше срам от предразсъдъците ми, от незнанието ми, даже от неработилите ми ръце. Предразсъдъците си, ако съм имала наистина такива, оставих още на русенската гара, знание трупах цял живот, а ръцете ми вече имат мазоли и белези, но все още са красиви. Дано децата и внуците на „моите“ влакови българи са живи и здрави, дано помнят езика ни и дано не ги е срам от нас.
…
Това е куполът на храма „Свето Преображение господне“ в Болград. Построен е преди два века от няколко вълни български преселници. Парите за строежа му са изцяло събрани от българите без държавна помощ. Накрая все пак император Николай I дарява камбаните. Проектът е на Огюст Монферан, който изгражда и прочутия Исакиевски събор в Санкт Петербург. За съжаление не открих кой изографисва купола.
По време на Руско-турската война 225 българи от Бесарабия се записват доброволци.
Сетих се тази история от статус във фейсбук. Бесарабска българка, бежанка от войната, разказа един от ширещите се сред тях анекдоти: „Киевска Рус казала на Велика Рус: Ние ви покръстихме и ние ще ви опеем“.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Паметникът на Паисий Хилендарски е създаден през 1964 година. По-възрастните софиянци си спомнят, че първоначално е бил разположен непосредствено до църквата „Света София“, в очертанията на южния трасèпт на храма. Когато е бил поръчан, мястото е било избрано съзнателно и композицията е съобразена с него. Но явно се е появил в неудобен момент.
В началото на 60-те години след дълъг период на съветизация и натрапване на „пролетарски интернационализъм“ у нас вече започва да се говори за национално самосъзнание. Паметници на историческа тематика започват да никнат един след друг. Но през декември 1963 г. се провежда пленум на ЦК на БКП, посветен „на по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на НРБ със Съветския съюз“, а през януари за Москва заминава партийно-правителствена делегация. Тогава именно се заговаря за „16-ата съветска република“.
За зла участ или по-скоро точно навреме, за да разбуди духовете, до църквата „Св. София“ е монтиран паметник на Паисий Хилендарски. Творбата на Михаил Симеонов[1] е различна, защото с раздвижената си жестикулация и поза разчупва статуквото на монументите от 50-те години, така както много хора са се надявали и у нас „вятърът на промяната“ да задуха не само в изкуството[2].
Но много скоро след монтирането му Паисий е завит с платна и въжета и така стои около 8 месеца. Често пъти по тъмно софиянци ходели и оставяли цветя на пиедестала му, а сутрин милиционерите са ги махали. Градската мълва твърди, че „първият партиен и държавен ръководите“ Тодор Живков не харесва скулптурата и след една яростна среща между политика и твореца, паметникът изчезва. Години по-късно, вече в Ню Йорк, Михаил Симеонов разказва на Филип Зидаров: „Живков влезе и веднага се нахвърли срещу мен. „Когато минавам покрай твоя паметник си затварям очите!“ – показвайки с ръце как точно го прави. „За да не видиш какво пише на книгата, която Паисий държи“ – се чух да му отговарям“. Живков излиза, тряскайки вратата. А текстът, който е гравиран върху книгата, е: „Българино, знай своя род и език“!
За щастие скулптурата е запазена, не унищожена каквато е препоръката, а авторът й успява да напусне България.
Няколко години по-късно паметникът е поставен двайсетина метра по на изток – между базиликата „Св. София“ и „Св. Александър Невски“, където е и сега. През 1981 г. на неговото първоначално място частично е възстановен мемориалът на Незнайния воин и е върнат Лъвът на Андрей Николов.
Наистина, някои монументи имат свойството да напускат местата си, пиедесталите им да опустяват, а след време да ги откриваме някъде другаде. Важното е да не бъдат унищожавани, а запазвани.
Но тъжното е, че Михаил Симеонов, един от малцината наши даровити скулптори, е по-известен в чужбина отколкото в родината си. И че запазените му творби у нас се броят на пръсти.
.
[1] Михаил Симеонов (1929 – 2021) – наред с други негови скулптурни творби предимно в чужбина, най-голяма известност му носи проектът „Отливка на приспан слон“, бронзова статуя на африкански слон в естествена големина, поставен пред Главната квартира на ООН в Ню Йорк.
[2] В началото на 60-те източноевропейската култура се въздига. Полското кино се родее с европейското. В Чехия Милош Форман вече е заснел „Черен Петър“, а Иржи Менцел подготвя „Строго охранявани влакове“. Вацлав Хавел е написал първите си пиеси и получава международно признание. В Унгария Миклош Янчо и Ищван Сабо вече снимат. У нас „Инспекторът и нощта“ на Рангел Вълчанов и „Тютюн“ на Корабов и „Крадецът на праскови“ на Въло Радев разчупват канона. Даже в Русия се правят опити за модерно кино – Тарковски с „Иваново детство“, а Михаил Ром работи над „Обикновен фашизъм“. Вятърът на промените издухва закостенялостта и в изобразителното изкуство.
.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Когато пишех за любимата ми „Двойка“, се сещах не само стари, но и нови истории в трамвая.
***
Края на 70-те години. Мрачна привечер, вали вече няколко часа. Дълго време е нямало трамвай и сега сме се набутали плътно един до друг, та не можем да дишаме. Мирише на мокра вълна (повечето хора тогава ходеха с палта от естествени материи), по краката се стича вода от току-що затворените чадъри, но отдолу лъха топлото на радиаторите. Зад мен двама мъже с багаж, явно гост и посрещач, пътуващи от гарата: „Абе, защо са ви толкова нарядко трамваите?“ – „Ох, – въздъхва софиянецът – то в София и мишка да пишне на релсите всичко спира!“.
Трамваят отново стои на едно място, този път между спирките. Отпред по „Графа“ са наредени няколко. Поредното задръстване. Слизам – вече съм близко, имам чадър и нямам багаж.
Така си беше, а и май още е!
***
През 1990-та година малко преди първите свободни избори пътувам в полупразен трамвай. Площад „Славейков“, от предната врата се качва възрастен мъж с бастун. Въпреки празните седалки едно десетинагодишно момиче скача да му отстъпи мястото си. А на него му по-лесно ще стои прав, отколкото после да става. Отказа й, но аз му прошушнах: „седнете, тя иска да бъде добра“. Старецът седна, благодари много мило и после се обърна към мен: „Права сте. Вече трябва да възпитаваме децата“. Това „вече“ ми скъса сърцето – за него всичко до този момент е било безсмислено, а сега вече придобиваше смисъл. Поне го е дочакал. Баба ми не успя.
На следващата спирка слизам и поглеждам през все още отворената врата. Старецът седи и се усмихва.
***
Пътувам в трамвая от Лозенец към центъра. Няма хора и две добре облечени дами, седнали успоредно на мен, кудкудякат така силно, че ги чувам. Едната е моя връстничка в палто поръбено с лисица и с подплата, имитираща леопардова кожа. Заслушвам се, когато става дума за Виена: „А нещо кафенета-мафената посетихте ли?“ – пита по-младата. „Да, няколко в центъра. И онова с онзи Кокòшка, Климт…“. Е, поне ударението на второто име не сбърка, едносричността не даваше такава възможност. „А в замъци ходехте ли?“ – продължаваше разпитът. „В оня Шьонберг, но само за един час. Разхождахме се по улиците…“ И разходките са хубаво нещо, ама аз във Виена бях виждала Шьонбрун…
След това се пренесоха в Париж: „Ах, той ми беше на сърцето, ама сега е пълно с араби. И метрото – да не стъпиш, толкова мирише!“ Явно сме били в различен Париж и различно метро или аз не съм толкова изтънчена. А дамата продължи: „Няма да стъпя повече! Как не – да ме гръмнат там!“.
Ех, кòкошко, защо не се гръмнеш сама или поне да занемееш.
***
Не всичко е весело в трамвая. Веднъж се връщах от „Токуда“ – в тъпканицата младо момче ме видя, че стоя права и стана. И то искаше да бъде възпитано, като онова момиче преди години. Благодарих, седнах и след това го загледах. Момче от крайните квартали, бедно, с малка дупчица на иначе чистата фанелка, с наранени ръце… даже не мога да кажа, че изглеждаше умно. Не, но беше добро. Някога, някъде в този живот нещо не му е достигнало, за да може да продължи нормално и да живее нормално. Ала явно беше получило едно базисно възпитание – то знаеше, че трябва да бъдеш добър. И се стараеше. Накрая си остави продупчения билет, за да може някой друг да го вземе – да спести на непознатия, тъй скъпия лев и 60.
Господи, защо е нямал повече шанс в този живот?! Той го заслужава! Дано му провърви.
***
Такива ми ти „трамвайни истории“. Човек може да научи много неща, пътувайки. Особено ако слуша и гледа.
.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Периодично се надигат възмутени гласове „каква държава сме щом морето ни ЧЕРНО, летището ВРАЖДЕБНА и има връх БЕЗ БОГ“, та се замислих колко лесно лепим етикети, без да познаваме историята.
Точно толкова лесно прекръщаваме улици и градове, издигаме паметници, които след това сваляме.
Що се отнася до село Враждебна, на което, както си е традицията във въздухоплаването, е кръстено гражданското летище на София[1], в името му няма нищо „вражеско“ и напразно бе прекръстено преди време. То не произлиза от враг/враждебност, а от старобългарското „враждение“ т.е. преследване. Наименованието на селото идва от древната история на град Сердика, когато на това място са живели предимно соколари и ловци и когато наоколо са били ловните полета на сердиклийските владетели. А те заедно с местни ловци обичали да преследват дивеча.
С връх Бесбог, с нова транскрипция „Безбог“, е свързана древна легенда. Дъщерята на Перун била открадната от бог Бес, но брат й Дженгал (има и такъв връх) ги догонил на това място, убил злия Бес и го затрупал с камъни. Затова върхът е каменен и се нарича Бесбог[2].
…
В моя живот станах свидетел на множество преименувания. Връх Мусала, чието име произлиза от „муссала“ – Път към Бога, цели 12 години се наричаше Сталин. Да не говорим, че на името на сатрапа бяха кръстени град, язовир, цял куп ТКЗС-та, заводи, улици, райони, училища, детски градини…
Особено си патят от промените на имената улиците – те са първите потърпевши при смяната на режимите.
По времето на Римската империя двете главни пътни артерии изток-запад (Декамàнус Мàксимус) и север-юг (Кàрдо Мàксимус) в Сердика се пресичали приблизително на мястото на днешния площад „Света Неделя“. По стара римска традиция на това място бил издигнат форум, а около него се разраснал градът. Затова може да се каже, че първото име на днешните булеварди „Витошка“ и „Мария Луиза“ е било Кàрдо Мàксимус.
„Витошка“ – наричана от турците Джебел Витош сокаги т.е. улицата към планина Витоша, след Освобождението логично остава само „Витоша“. В последствие, обслужвайки политически пристрастия и верноподаничество, минава през названията „ген. Гурко“ (1901-1904) → „Царица Йоанна“ (до 1946) → „Йосиф Сталин“ (1946-61).
Многострадален по отношение на името е и днешният булевард „МарияЛуиза“. През 19-ти век улицата на север от пл. „Света Неделя“ се наричала Балканаджадаси или още Главния сокак. Тя свързвала София с пътя към Европа и тъй като тогава тази връзка следвала стария римски Кардо Максимус, минавала през град Лом. Още по време на турската империя българите го наричали Ломското шосе, логично било това да бъде и името му след Освобождението. Но и тук политиката не си поплювала – през следващите 100 години името е променяно на „Витоша“ (1883-93) → „Димитър Петков“ (1893-1895) → отново „Витоша“ (1895-99) → „Мария Луиза“ (1899 – 1946) → „Георги Димитров“ (1846-92) → „Мария Луиза“. Чудя се защо продължаваме да робуваме на отмрели каузи и строеве, а не си върнахме старото „Ломско шосе“, така както имаме „Цариградско“, „Ботевградско“, „Дървенишко“.
Улица „Пиротска“ е наименувана така през 1883 г., защото оттам водел пътят към град Пирот. През 1892 я прекръстили на ул. „Пирот“ и така си останала до 1946, когато мени името си на „Й. Б. Тито“, а скоро след това на „А. Жданов“. Когато даже и в главите на някои градоначалници започна перестройката, й бе присъдено неутралното „3 април“. Но слава богу, пак си е „Пиротска“.
Същото бих казала и за улица „Граф Игнатиев“. По време на Второто българско царство по нея е минавал Шишмановият път към Самоков и към параклисите и манастирите по поречието на Искър, които били строени от тукашните владетели. Турците я наричали Кадън сокаги, но местните хора продължавали да си й казват Самоковското шосе. С това име просъществувала до 1895 година, когато от признателност властите я наименували на граф Игнатиев.
Модата на преименуването не подмина и площадите.
Днешният площад „Журналист“ до 1935 година е бил „Руен“, след това „Княгиня Евдокия“, а след 9 септември – „Йорданка Чанкова“ и „Йорданка Николова“ (същата тази Йорданка, ама й върнаха бащиното име, защото съпругът й се оказа „английски шпионин“). Сега чакам да го прекръстят на Георги Марков, след като по незнайни причини сложиха паметника му там, а не в близост до място, свързано с него.
Та си мечтая за времето, когато градове, улици и хора ще бъдат кръщавани и прекръщавани без лични пристрастия и политическа конюнктура, а с имена, които най-вече отговарят на произхода и историята им. Когато се прави с мисълта, че това име не е временно, а и идва от миналото и ще продължи в бъдещето.
…
Там където Йосиф В. Сталин се пресичаше с маршал Толбухин и ген. Скобелев. Част от карта на София, 1947 г.
[2] Връх Безбог. За съжаление не открих автора на снимката.
…..
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
В „Хора и улици, град като град“ разказвам и за бита преди години. Не разказах за спестовността, защо с майка ми не ни се отдаваше да стигнем и до пестене. Трябваше да минат доста години, да започна работа и даже чат-пат да имам хонорари, за да си открия сметка в банката, в която понякога нещо да има.
Ето спомен за спестовните книжки.
Като съм се родила, някой мой роднина ми е направил спестовна книжка и е внесъл в нея 500 лева. Така си е и останало. Предполагам, че е била баба ми по бащина линия, защото влогът е в Ючбунарската популярна банка т.е. близко до Драз махала.
През 1957 г. някой друг роднина е открил на мое име друг влог, но от 76 лева (странна сума). На последната вътрешна страница на книжката е изписано с главни букви:
„…Народните спестявания са могъщ фактор за стопанското възмогване на нашата страна…“ Георги Димитров.
Тези пари така си и останаха непотърсени, кой знае колко ли са се били обезценили. Но милият жест остава.
.
И накрая – помните ли чековите книжки от 70-те и 80-те години. Беше голямо удобство, защото можех да си купя нещо по-скъпо, например хладилник, без да имам пълната сума – така да се каже на вересия. Само трябваше да помня до кое число на същия месец да внеса парите, за да не ме глобят.
А сега – допираш картата до посттерминала или теглиш от банкомат и получаваш хвърчащо листче. Как се мени времето.
Вчера видях поляна с теменужки и тя ме подсети една стара история от началото на работата ми в телевизията.
Златка Тодорова, бивша актриса, дългогодишна асистент режисьор, а после и режисьор в ЛИК, се оказа и билкарка. Тъй като асистираше предимно на режисьори, снимащи игрални форми и то исторически, често пътувала в дълги командировки на по-съхранени места т.е. планини и баири над китни селца. Всеки път използвала малкото свободно време да си набере билки за чайове и й било писнало от разпитвания кое за какво служи.
Едно лято намерила полянка с диви теменужки и започнала да събира. Когато директорът на продукция Миленко Миленков, пълничкият офицер от запаса, който добре строяваше разхайтените телевизионери, й задал за пореден път въпроса „това защо го събираш“, тя не издържала и отговорила „повишава потентността“. На другата сутрин снимките почти се провалили – повечето мъже от екипа лазели по баира и късали горски теменужки. Толкова картинно ми го описа, че си ги представих – стръмната слънчева поляна и наведените позастаряващи мъже, а най-отпред почти търкалящия се Миленко. Когато режисьорът през смях й се скарал, тя им разказала истината. Някои се смяли на акъла си, други се цупели, но накрая всички й дали събрания цвят.
Не се сдържах и я попитах: „За какво все пак събираш горски теменужки“ – „О, ако сложиш една щипка в плик смесени билки за горски чай, придобива много хубав аромат!“ И аз се смях. Скоро след това мама направи малко сладко от горски теменужки. Беше изумително на вкус и аромат. Казах на Златка, но не ми спомена дали е пробвала. Жената събираше билки за чай, а не за сладка.
..
.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Блогът на Павлина Д. 