СИМУЛМОРТ

Обосновката на конвенцията „театър-метаезик“ е теоретичен еквивалент на практически експерименти за ползването на особени състояния на съзнанието като актьорски тренинг. Определянето и разбирането на понятието СИМУЛМОРТ е възможно единствено през ефектите на тренинга. Отпечатъците на лабораторните опити може да проследите в показите на Ателие VIA NEGATIVA, ФОНДАЦИЯ КЕРИГМА (вж. тук ).

Теоретичният анализ е разгърнат отвъд симулмортното в монографичната серия VIA NEGATIVA / ISSN 2683-0809 (вж. тук )

ПОРТРЕТУВАНЕ НА ТЕАТЪРА КАТО НЕЩО-СИ

/по повод 70 години списание „Театър”/

публикувано със съкращения в сп. Театър, бр. 7-9/2016

Всеки не-делник е принуда за  смисляне.

Скучнеене.

Ако се стигне дотам да се анализира опита, натрупван емпирично през текстовата театрална историчност, то множествещи изводи следва да са невъзможни – мисленото винаги ще е процесът на охудожествяване при … (тук стои нечие име-Лице). Историята като да е разказ за някой-си. Като-поменик, всеизреденост безсветийна. Защото не-верничестващи сме, срамотно празнеещи. И още, анализът е толкова вкоренен в човешкия събитиен материал, с който ни заблъскват жизнеобстоятелствата, че ставаме трайно захвърлени в собствената си живелищна „провинция”. Никога-сънувани. Всеки смислящ, в усилие да претърпи живота, усуква около извънестетичната емпирика на битуването менталната си нагласа. И още, затваряйки кръга в едно продължавано ставане, съответно същата тази нагласа оценностява всеки фактологичен ареал. Феноменологизира го, извличайки свят от насъщността. Етикира. Наред с това, актът на силогизиране е твърде тясно обвързан с менталността на епохата, при което е до абсурд невъзможно говорене извън времето, което по някакъв начин освен да е издишане, да е и актуално-понятно. Поради предходното, колкото и исполинести да ни изглеждат срещнатите от нас предизвикателства в смислообразуването, то те неизбежно вече са преодолявани от друг, който ще поглежда снизходително на опита ни, защото не е негов и аксиоматично е чуждеещ, неусвоим, утилитаризиран през езика. Предвареносмислен. А за нас, всеки предхождащ ни смисъл е не-бивалост. Знаене учебникарско, манипулирана правилност. Твърдедидактика. Затова и всяко квазиописание на сценично действо и вещности е безпредметно, абстрахирано – то заглъхва в собствената си граница на самообслужваща достатъчност (там, където себичността спре да „фабрикува” въпроси, уморена от разхода на енергия за произвеждане на смисъл-текст).

За да успее да надмогне горното, всяка запълваща живостта реч по необходимост побира максимално количество текстове-съмишленици, превръщайки самостта на списването в търсачество, префинена игра на смисли, бележеща смъртността на времето. С всяка нова дума времето агонизира, умирането го ритмува, а „производителят на текст” може да събира множество смърти, оставайки жив!

Текстът/1/, който валидизира собствената ми театрална съвременност, обглежда една-единствена биографична (и не-моя) ситуация, в която кулминира тенденциозно културологично изследване на изтеклия и „през мен” ХХ век. Представеното посредством соченото човъркане жизнено събитие е прегледен пример за макрокултурна ситуация, случила се в пределната интимност на една „периферна” физически, но за час – преживелищен „център на света” – университетска стая. В сумрака й, предизвестено-публично се срещат Попър и Витгенщайн – двата колоса на философското смисляне на словообразуването и граденият чрез/от него общуван свръхобраз на света. Той, Светът, е само-изречимосмислен. И там, където словото пресъхва, Витгенщайн размахва срещу Попър ръжен (истинският) от камината (истинската). Така разчетена, ситуацията е попадналост в хибридно време – едновременно това на собствените им биографии и несъответното му „историческо” – на културната речева парадигма. С която дифузна темпоралност актът на засрещането им в едното ни жизнено време е условнодефинируемо зрелище. На което магично сме в попадналост – през думите, защото те са за-нас-капанни. Замахването е знаков жест, уплътнен от неподражаема битовост – толкова понятен и „естествен”… като че не можещ да не се състои. Двамата автори-журналисти го мотивират пространно през съкровената лична история на действащите  в колизията лица, и чрез маркиращото макрообщността ни събитийно множество (войните, „световните”). Свидетелстваното ми изглеждаше „невъзможно реален” свят. Нещо в интуицията ми пищеше, че текстът има нужда от толкова многотийно обосноваване, само ако случката е заплашена никога „да не е била”. И точно за това „нещо” във-вътрето-ми, ръженът никога не е бил размахван и този текст има смисъл.

Доколко е достоверна списваната жестомимичност в една парадигма на историкообразна истинност, за мен – четящия-преживяващ – е без значение. Аз общувам с речта, а не с „истината”. Текстът е забележимо отделен от ситуираното правене и за мен е важна летливостта на квазисъществуването му (предназначено за-мен), а не задължаващата му обвързаност с откриваема и проследима фактологична реалност. Ако, следвайки ме, успеете да надмогнете отликата между „вероятното” и „действителното” ще имате самостоен, ограден от букви свят, който е само това, което се очаква от него – без да подозира каква действителност е маркирал за четящия. Като-театър парадоксираща „изкуственост”. Технология за съделене на живота, медия. Бърборене. Така, текстовото тяло на всяко смисляне е анонимизирана покана,  само-обещание-за-среща. С вас-си.

Доц. д-р Валерий Пърликов

1. Едмъндс Д. Айдиану Д., Ръженът на Витгенщайн. Историята на един десетминутен спор между двама велики философи., „41Т” ЕООД, София, 2004