Христо Попов

В откровение е казано, че, от издаване на указа (от исхода словесе) до идването на Христос-Старейшина като проповедник между народа, ще изминат 69 седмици или 483 години: така действително и било (от издаване на указа до рождението на Христос се изминали 453 години; от рождението до идването Му на Йордан при Иоан – 30 години, всичко 483 години). През първите седем седмици, тоест в течение на 7х7=49 години след издаване на указа от Артаксеркс ще се възобнови Иерусалим и ще се приведе в предишното състояние, в което той се намирал до плена. След изтичане още на 62 седмици, тоест 434 години след възобновяване на Иерусалим, ще последва смъртта на Иисус Христос. Последната, тоест 70-та, седмица е назначена за свързване на нов завет с мнозина от евреите. Така и станало. Повече от 3 години Иисус Христос приготвял евреите да встъпят в Църквата; същото правели в останалото време от тази седмица и неговите апостоли, които, до убиване на архидякон Стефан с камъни, не проповядвали между езичниците. Пренасянето на проповедта от юдеите към езичниците може да се счита за край на 70-тата седмица, когато оправданието се явило за всички – за юдеи и за езичници.

След всичко това щяло да настъпи запустяване на старозаветното светилище и разрушение на града от войските на вожда. В 70-та година след Рождество Христово римският пълководец Тит при разрушение на града заповядал на войниците да пощадят храма. Но войниците, във всичко послушни на своя любим вожд, този път не изпълнили неговата заповед: храмът бил изгорен. От Иерусалим не останал камък на камък.

Послепленна съдба на еврейския народ във връзка с историята на езическите народи. Глави 10, 11 и 12-та

Изложеното в посочените три глави пророчество се отнася към числото на най-бележитите по своите подробности откровения, които впоследствие с пълна точност са оправдани от историята. В него не достигат само собствени имена, за да получи то точност и ясност на историческото повествование.

В 3-тата година от царуването на Кир, Даниил, след триседмичен пост, в 24-тия ден на първия месец бил на брега на река Тигър и се удостоил със следното видение. Пророкът видял ангел, пред когото от страх паднал на земята (10:2-9), но явилият се го дигнал и му обяснил, че той закъснял три седмици, защото бил задържан от княза (от ангела хранителя) на персийското царство, против когото сега останал Михаил, архангела на юдейския народ, а сам той дошъл да открие на Даниил, какво ще се случи с неговия народ в бъдеще (10:10-14). След като ободрил още веднъж пророка със своите грижи за благото на юдейския народ и със застъпничеството на архангел Михаил (10:15-21), явилият се открил на Даниил, че в Персия, под владичеството на която се намират всички юдеи, след Кир ще се явят още трима царе (Камбиз, Лъжесмердис и Дарий Истасп), при които делата ще си вървят както по-рано, а след тях ще се яви четвърти цар (Ксеркс), който ще надмине всички със своето богатство и ще въстане против гръцките царства (11:1-2). От последните пък ще излезе храбър и могъщ цар (Александър Македонски), който ще действа по своя воля, но скоро ще падне; царството му ще бъде разделено на четири части (между неговите четирима пълководци) и (следователно) ще мине не на неговото потомство (11:3-4). От военачалниците на гръцкия цар южният владетел (египетският) ще бъде силен, но другият или северният (сирийският) ще бъде още по-силен (тук е думата за египетския цар Птоломей І Лаг и сирийския Селевк І Никатор, които помежду си постоянно воювали за първенство, и Палестина, която лежала между тях, преминавала от едни ръце в други, – от Сирия към Египет и обратно). След едно взаимно неизносно съперничество египетският и сирийският царе ще се опитат да свържат съюз посредством роднински връзки: дъщерята на южния цар (Вероника, дъщеря на Птоломей Филаделф) ще бъде омъжена за северния цар (Антиох Теос); това, обаче, не ще докара мир, защото Антиох ще изгони Вероника и южният цар отново ще започне война против северния, като ще има отначало успех (11:5-8). Но след това северният цар ще възтържествува, и войната ще продължава с голямо ожесточение и променливо щастие при техните приемници, като ще засяга от време на време и Юдея (11:9-20), докато, най-после, на сирийския престол се възкачи незаконен наследник и презрян грабител (Антиох Епифан); той ще действа коварно и злобно, при това с небивал дотогава успех (11:21-24). Ще въстане той против южния цар, който ще го посрещне с голяма войска и не ще може да му противостои (11:25-26). Тогава те двамата ще наченат да интригуват един против другиго; северният цар ще победи и с голяма плячка ще се върне в отечеството си; след това отново ще отиде против южния цар, но, като дойдат китийците (римската флота), той ще се убои и ще се върне в своята земя (11:27-30). В порива на своята свирепост, той ще се обърне срещу съставящите светия съюз (юдеите): ще оскверни тяхното светилище, ще прекрати обикновените всекидневни жертви, ще постави в него идоли и ще скланя вярващите да отстъпят от Бог: Подпомогнати от други (от братята Макавеи), няма да се поддадат и храбро ще се защитават, макар и да паднат под меч (11:31-35). В своето нечестие и гордост северният цар ще стигне дотам, че, от презрение към истинския Бог и своите собствени богове, ще обяви себе си за бог (11:36-39). В последно време той отново ще започне война: ще завладее и Юдея, ще ограби Египет, но слухове от изток и север (слухове за въстание и измяна в неговите северни и източни области) ще го заставят да се върне, и тогава той ще умре (11:40-45). Сред всички тези бедствия, избраният Божий народ ще бъде подложен на тежко изпитание и даже на голяма опасност – съвсем да загине, но архангел Михаил, пазител на юдейския народ, ще защити своите хора и сред тези нечувани и никога преди небивали преврати и бедствия, от които праведниците още по-добре ще се очистят (12:1-3). След това пророкът получава повеление да запише това откровение в книга и да го запечата, тоест да го остави без обяснения, така като за благомислещите (праведниците, които ще се очистят посредством изпитанията) всичко в него ще бъде ясно в свое време при настъпване на онова време, избраният Божий народ ще се подложи отпърво на тежко, макар и на непродължително (1290 дни), изпитание, а след това известно време (1335 дни) ще види по-благополучни дни (12:11-12). Накрая пророкът получава ново разяснение относно онова, че до пълното осъществяване на полученото от него откровение, ще измине много време, така че, пророкът не ще доживее до настъпването на това време; но, при свършека на света, той ще оживее, за да получи своята награда (12:13).

Има още →

Христо Попов

Пирът на Валтасар. Глава 5-та

Валтасар, правнук на Навуходоносор, при обсаждането на Вавилон от Кировите войски, устроил за пълководците от своята войска пир, на който присъствали и царските жени и наложници. В желанието си да унизи еврейския Бог, Който предсказал чрез пророк Иеремия за свършване на плена след изтичане на 70 години, какъвто срок вече изтичал и да осмее надеждите на юдеите, които в обсаждането на Вавилон от Кир виждали зората на своята свобода, разгорещеният от вино цар заповядал да донесат взетите от Навуходоносор от Иерусалимския храм съдове и в тях да подават вино на всички присъстващи, като в същото време пеят песни в чест на езическите богове. Такова богохулство веднага било наказано: на предната стена в залата за пиршества, срещу царя, се показала човешка ръка, която написала на стената някакви думи. Изплашеният цар още същия час повикал мъдреците и обещал големи награди на онзи от тях, който прочете и разясни написаното, но те не могли и се отказали (5:1-9). Тогава царицата напомнила за Даниил. Повиканият Даниил обяснил на царя, как Иехова наказал за гордост Навуходоносор, от примера на когото Валтасар трябвало да се научи да благоговее пред еврейския Бог, а той сам пил от посветените Нему съдове и другите угощавал, за което и е пратена от Него човешка ръка да напише на стената. Даниил прочел написаното така: “мани, текел, фарес” и обяснил неговото значение – “Бог измери твоето царство, сложи му край, раздели го и го даде на мидяни и перси” (10-28). Без да гледа на неприятното изтълкуване, Валтасар заповядал да дадат на Даниил обещаната награда. В същата нощ Вавилон бил превзет от войските на Кир; Валтасар бил убит, а се възцарил вуйчото и тъстът на Кир – Киаксар (син на мидийския цар Астиаг), наричан в свещените книги Дарий Мидянин (29-31), и, по такъв начин, се изпълнило Данииловото обяснение.

Това станало в 539 година преди Рождество Христово.

Спасяване на Даниил в лъвската яма. Глава 6-та

Дарий Мидянин (Киаксар), който встъпил на престола 62-годишен, разделил своето царство на 120 окръзи, като поставил за управление на всеки окръг отделен сатрап. За свое улеснение той назначил трима князе, на които били подчинени сатрапите и които знаели важните дела в държавата. Един от тези последните бил Даниил. Пророкът особено се отличил между другарите си и Дарий, комуто, вероятно, била известна неговата мъдрост, проявена през нощта на Валтасаровия пир, имал намерение да го постави пълновластен управител на цялото царство. Това възбудило завист у другите князе, които, знаейки привързаността на Даниил към своята вяра, решили да се възползват от нея, за да го погубят. С тази цел, те заедно със сатрапите предложили на царя да издаде указ, така че никой, в течение на 30 дни, да не се моли на някакъв бог или човек, освен на царя, защото, иначе, ще бъде хвърлен в лъвската яма (6:1-8). Старецът, поласкан от определението за своето причисляване към безсмъртните богове и неподозирайки никакво коварство, подписал и издал желания указ. След това враговете на Даниил, вероятно чрез подкупване на прислугата, сварили го на молитва, която той извършвал три пъти на ден пред отворен прозорец, обърнат към Иерусалим, и го обвинили пред царя в неизпълняване на указа, като настоятелно искали прилагането над него на определеното наказание. Дарий се опитал да спаси Даниил, но, по своята слабохарактерност, отстъпил на искането на князете и сатрапите и им дал пророка да го хвърлят на лъвовете, като изразил вяра в безграничното могъщество на Бога, Комуто Даниил служел, и като запечатал входа в лъвската яма. След това царят легнал да спи, без да вечеря, но през цялата нощ не могъл да се успокои и да заспи (9-18). На другия ден още рано сутринта той отишъл при лъвската яма и, като намерил Даниил жив и неповреден, веднага го освободил и заповядал да хвърлят там неговите врагове със семействата им, които веднага били разкъсани от лъвовете (19-24). След това Дарий издал повеля, в неговото царство всички да треперят и благоговеят пред Данииловия Бог, понеже Той е Бог жив и пребъдващ вечно, царството Му е несъкрушимо и владичеството Му е безкрайно. Това чудо още повече възвисило Даниил: той благоуспявал през цялото царуване на Дарий и в царуването на Кир Персийски (24-28).

Повелението на Дарий, макар да възвестявало на всички народи от неговото царство за всемогъществото на израилския Бог и ги задължавало да благоговеят и треперят пред Него, не обявявало, обаче, Него за единственият истински Бог и не унищожавало съществуването, наред с него и на други богове.

Видение на четирите звяра и откриване вечното царство на Сина Човешки. Глава 7-ма

В първата година от царуването на Валтасар пророкът видял насън, че от едно голямо, развълнувано море излизат един след друг четири звяра (7:1-3). Първият звяр бил подобен на лъв с криле на орел, които по-късно били оскубани и тогава той се повдигнал, застанал на два крака като човек и получил човешко сърце. Вторият звяр приличал на мечка (медведице) и имал три ребра в устата си между зъбите; нему било казано: воспани яждь плоти многи. Третият звяр приличал на рис (леопард) и имал четири крила и четири глави; нему било дадено владичество. Четвъртият звяр бил страшен и твърде силен, с големи железни зъби и с десет рога; вглеждайки се в роговете на звяра, пророкът забелязал нов един рог, който се появил сред десетте и, като съборил три от предишните, получил очи и уста човешки и взел да говори високомерно (4-8). След това настанало време за строго правосъдие: Ветхий денми (старият по дни), в бели като сняг дрехи и обкръжен от десетки хиляди (тми тем) ангели, седнал на огнения престол. Когато съдиите (судище) седнали и книгите били разтворени, пророкът видял, че за надменните думи, които произнасял рогът, четвъртият звяр бил убит и предаден на изгаряне; другите зверове били лишени от власт и само животът им бил запазен за известно време. След това пророкът видял, как на облаците небесни се явил като че ли Син Човешки, Който дошъл до Ветхий денми и получил царска власт над всички народи (9-14). Бивайки обзет от страх при вида на всичко това, пророкът помолил един от предстоящите – да му разясни видението и получил такова обяснение, че четирите звяра означават четири царства, които поред ще се явят на земята и после ще загинат, след което ще се яви вечното Божие царство (15-27). Накрая пророкът забелязва за впечатлението, което изнесъл от видяното (стих 28).

Това видение на Даниил е сходно със съновидението на Навуходоносор (глава 2); отличава се само по своя образ. Навуходоносор, като езичник, видял под образ на метали предимно външната страна на земните царства, понеже само това и могъл да разбере, а Божието царство с неговия Основател той съзерцавал под образ на прост камък, така както в неговите дни то се намирало в унижено състояние. Пророкът пък в своето видение вижда и разкрива вътрешния характер на тези царства и то под образ на зверове, в знак на това, че езичниците изгубили Божия образ и станали звероподобни, а Основателят на Божието царство съзерцава под образ на Син Човешки. Частно, под море се разбира езическият свят, под чиято власт се намирала цялата вселена.

Първото царство, представено под образ на лъв, е вавилонското. Крилете показват на неговото превъзходство над другите царства. А че този лъв се лишава от своите криле, застава на човешки крака и получава човешко сърце – това означава постепенният упадък на вавилонското царство, което в началото, като летящ орел, високо стояло над всички други, а накрая станало подобно на другите, с обикновени, свойствени на човешкото сърце слабости.

Второто царство, изобразено с мечка, е мидо-персийското. Характерните особености на мечката – груба сила, лакомство, бавност в движенията и отсъствие на лукавство, са напълно приложими към персийците: те проявили ненаситна алчност към завоеванията и действали с груба сила, без да прибягват до хитрост; трите ребра показват на трите царства, завоювани и погълнати от тях: асирийското, вавилонското и мидийското.

Третото царство, символ на което служи кръвожаден рис с четири крила и четири глави, е гръко-македонското, което при Александър Македонски се разпространило докрай земя. Четирите крила и четирите глави означават разделянето на Александровата монархия на четири главни области, по-късно обърнати на царства (македонско, тракийско, сирийско и египетско), под началството на 4-те главни управители: Касандър, Лизимах, Селевк и Птолемей.

Има още →

Христо Попов

Пророк Даниил (от еврейски Божий съд) произлязъл от Юдиното коляно, от знатно семейство, може би, даже от царски род, тъй като Навуходоносор, след завоюване на Иерусалим в 4-тата година от царуването на Йоаким (607 година до Рождество Христово), заповядал на началника на евнусите – Асфанез, да избере от царски и княжески род здрави и красиви еврейски момчета, които се отличавали с умствени способности, с цел, като изучат халдейския език и получат образование, да се приготвят за служба при двора на вавилонския цар; в числото на избраните бил и Даниил (1:1-4). Началникът Асфанез дал на Даниил и на трите негови другари – Ананий, Азарий и Мисаил – халдейски имена: на Даниил дал име Валтасар, в чест на Бог Вил, на Ананий – Седрах, което значи царски, на Азарий – Авденаго, в чест на бога Него и на Мисаил – Мисах в чест на бога на слънцето. Но с приемане езически имена, те не станали езичници; напротив, от страх да не нарушат Моисеевия закон, те, през тригодишното си обучение в царския двор, хранели се само с растителна храна, за да не се осквернят от ония ястия, които им се отпускали от царската трапеза (1:5-16). За тази тяхна любов към въздържанието Бог ги възнаградил с успех в науките и с разбиране всяка книжна премъдрост, а на Даниил, освен това, дарил способност да разбира видения и сънища. След тригодишно обучение момците били представени на царя за изпит, и той ги намерил десет пъти по мъдри от всички влъхви (мъдреци) във вавилонското царство. След това Даниил с тримата си другари бил назначен на служба в царския двор и останал в званието придворен сановник през всичкото време на царуването на Навуходоносор и неговите приемници до падане на Вавилонското царство и известно време след това – при Дарий и Кир (1:17-21). Някои събития от живота на пророка в царуването на Навуходоносор, Валтасар, Дарий Мидянина и Кир са изложени в неговата книга.

За последната съдба на пророк Даниил достоверно нищо не е известно. При издаване на указа от Кир за освобождение на евреите от плена пророкът не се върнал в своето отечество и продължавал да стои в двора на персийския цар. Навярно, Кировият указ за освобождение на евреите не засягал ония от тях, които заемали държавна служба, или пък, може би, сам пророк Даниил предпочел да остане в своето високо звание при двора, за да бъде повече полезен от своите сънародници, както на ония, които останали в плена, така и на ония, като се върнали в родината и продължавали да остават под върховната власт на персийците. Пророкът умрял в дълбока старост, но за времето на смъртта и мястото на погребението му така също нищо не е известно. По своите добродетели Даниил в книгата на пророк Иезекиил се поставя наред с Ной и Иов (Иезекиил 14:14-20), а по мъдрост се смята недосегаем образец (Иезекиил 28:3).

Паметта на св. пророк Даниил се празнува от Църквата на 17 декември.

Състояние на съвременното на пророк Даниил езичество и юдейство

Съвременното на пророк Даниил езичество се характеризира с мъртвост и безжизненост на своя култ. По-преди езичниците се кланяли на истуканите по привичка и по предание и, смятайки ги за богове, чувствали пред тях страх и благоговение, поради което и езическата религия имала сдържащо, обуздаващо значение за нравствеността. Но във времето на пророк Даниил тя изгубила и това значение. Смяната на всемирните владичестващи монархии подровила у езичниците вярата в техните богове: езичниците смятали истински онзи бог, чийто народ е по-силен, затова те служели на боговете на своите победители, които на реда си били побеждавани от други народи (например асирийците – от вавилонците, вавилонците от мидийците и персийците); явявали се случаи да се менят боговете, а чрез това се е подравяло доверието към тяхната сила и могъщество. На това още повече способствал произволът на царете, които поставяли себе си по-горе от боговете. Така например, Навуходоносор си издигнал грамадна златна статуя и искал всички поданици да ѝ се покланят. Дарий Мидянин обявил себе си за бог и издал заповед – в течение на 30 дни хората да не се молят и покланят на никакъв друг бог, освен на царя. И най-малоразвитият езичник ясно виждал, че в религията няма нищо трайно и устойчиво. Подравянето на вярата, съмнението у езичниците в истинността на своите богове и религия и опасяването за бъдещето – всичко това подготвяло благоприятна почва за възприемане истинската религия и признаване всемогъщия Бог, управляващ съдбините на всички народи и на всеки човек. Такава задача имал да постига пророк Даниил сред езичниците.

Що се касае до евреите, то пленът за тях бил очистителна епоха. Те се намирали под великия Божи гняв, били вън от Обетованата земя, без храм, без жертви, търпели всевъзможно притеснения от страна на поробителите (Иеремия 30:67), яли хляб със сълзи и приличали на самотна птица, изгубила своето родно гнездо (Псалом 101). Всичко това ги е пробудило от духовната заспалост; те плачели за Сион, седейки край вавилонските реки (Псалом 136); плачели за своите грехове, за своето отечество и храм, които се намирали в развалини; плачейки за Иерусалим, те се кълнели да го не забравят и жадували за неговото възраждане (Псалом 136:5 и 101:14-15). Те напълно съзнали, че вината на всички тези беди са те самите, и устремили своите молитвени погледи към Бог (Даниил 3:26-33), като изразявали при това искрено разкаяние за предишното нечестие и готовност да се изправят (Даниил 3:41).

Това разкаяние на евреите ги е привело към нетърпеливо очакване изпълнението на утешителните пророчества за новия живот, за възвръщането от плена. С това възвръщане у пророците (особено у Исаия, Иеремия и Иезекиил) тясно били съединени и даже слети обещанията за месианското царство, за новия, вечния завет на народа с Бог. А явяването на Месия и откриването на Неговото царство, по плана на Божието домостроителство за спасение на хората, щяло да настъпи след повече от 5 столетия след плена. Срокът на вавилонския плен във време на пророк Даниил вече се завършвал, а народът не виждал даже признаци за това: паднала вавилонската монархия, а настъпила мидо-персийската, против която народът не бил в сила нищо да предприеме. Нужно било да се поддържа у този народ вярата в неизменността на Божиите обещания, да му се разясни, че освобождението от плена и обетованите благодатни времена ще настъпят не едновременно, и точно да му се укажат признаците за настъпване на последните. Такава задача имал да изпълни сред еврейския народ пророк Даниил.

Съдържание на книгата

Книгата на пророк Даниил се състои от 14 глави, от които първите 12 са канонически, а последните две глави и 3:24-90 са неканонически и са запазени само в превода на 70-те. Първите шест глави съставят историческата част на книгата, в която се указва, как във време на плена се е разпространявала славата на Иехова сред юдеите и езичниците, а останалите шест канонически глави (7-12) – пророческата, съдържаща видения за бъдещата съдба на езическите народи, сред които живеели юдеите и за съдбата на Божието царство.

Има още →

Христо Попов

Връщане на Израил от плен и неговото нравствено обновяване. Глава 36

Когато израилският народ, поради своите големи грехове, изгубил отечеството си и се намирал в плен, езичниците, които и по-рано гледали със завист на неговото благоденствие, злорадно се смеели над неговото унижение и мислели, че Обетованата земя, опустошена от тях, завинаги ще си остане под тяхна власт и че Иехова не е в сила да спаси Своя народ от техните ръце. Пророк Иезекиил, в отговор на това злорадство на езичниците, произнася, по Божия заповед, пророчество за връщането на Израил от плен, като казва, че за Израилевите планини ще се прекрати позорът: те ще се покрият с растителност, ще бъдат населени от многочислен народ и ще се считат благословени планини (1-22). Бог, за прославяне на Своето свято име пред всички народи ще освободи Своя народ от плена, ще му възвърне земята, ще го очисти от греховете и ще прероди неговото сърце, като му изпрати Своя Дух, вследствие на което той ще изпълнява Божиите заповеди и ще бъде Божий народ. Господ ще изпраща изобилни блага и ще умножава Своя народ; израилтяните ще напълнят всички градове така, Иерусалим бива изпълнен със стада свещени овци през празниците. Езичниците, като видят всичко това, ще прославят името на Иехова (23-38).

Стих 17. По нечистоте месячная имущия бысть путь их – постъпките им пред Моето лице бяха като нечистотата на жена във време на месечното ѝ очистване. Стих 20. Оскверниша имя Мое святое – езичниците, сред които били разсеяни евреите, мислели, че Бог не е в сила да освободи Своя избран народ от тяхното иго и че езическите богове, поради това, са по-силни от Него. Стих 25-26. Воскроплю на вы воду чисту. Тук се предсказва, че Бог чрез поръсване с чиста вода ще очисти евреите от идолопоклонството и от съединените с него пророци. Под чиста вода се разбира благодатта на Светия Дух, очистваща душите от всякакви грехове: за даряването на тази благодат Давид молел Бог: окропиши мя иссопом и очищуся. Сердце чисто созижди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей (Псалом 50:9-12). Но това действие на благодатта Божия в Стария Завет било само предизобразяване на нейните новозаветни действия в тайнствата, особено в тайнство Кръщение, с чиято вода се омиват нашите грехове. Стих 26. И дам вам сердце ново. Да се даде на човек ново сърце, значи да се направи коренен преврат в неговата нравствена природа, защото сърцето, по учението на словото Божие, е средоточие на духовния живот, източник на всички помисли (Притчи Соломонови 4:23; Матей 9:4; 15:19). И отиму сердце каменное от плоти вашея, и дам вам сердце плотяно. Господ неведнъж изобличавал юдеите в жестокост, в упорно противоборство на Неговата воля. На тази именно жестокост се указва с израза “каменно сърце”. Вместо каменно сърце – кораво, грубо, студено, нечувствително, Бог обещава да даде на човеците сърце плотяное – меко, чувствително (срв. Иеремия 32:39), способно да приеме в себе си божествената благодат. Дух Мой дам в вас – ще излея от моя Дух (Иоил 2:28). Стих 38. Яко овцы Иерусалимли в праздниках – според 2 Паралипоменон 35:7, цар Йосия на празник Пасха дал 30,000 овци за принасяне в жертва.

Това пророчество започнало отчасти да се изпълнява след връщане на евреите от асиро-вавилонския плен при Зоровавел и Ездра: в плена израилският народ съзнал своите грехове и, след връщане от него, се отказал от грубото идолопклонство и започнал да изпълнява Моисеевия закон. Но това изпълнение на пророчеството е било само слаб предобраз на неговото изпълнение в бъдеще: пълно събрание на евреите в Обетованата земя не е имало, прераждане на сърцето чрез даване даровете на Светия Дух тогава не е последвало, и материалните блага, по свидетелството на пророк Агей (1:6-11), далече не се изпращали в такова изобилие, както е посочено тук в самото пророчество. Ето защо, самото пророчество трябва да се отнесе към новозаветните времена, и неговото изпълнение да се вижда над духовния Израил, тоест над повярвалите в Христос юдеи и езичници; то започнало да се изпълнява от деня Петдесетница, когато Дух Свети слязъл над апостолите и чрез тях в тайнствата се давал на вярващите. Благодатта на Светия Дух е, която произвела и произвежда коренен преврат в нравствената природа на човечеството; чрез нея вярващите се очистват от всички грехове, стават нова твар о Христе (2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15) и Божии деца (Иоан 1:12). Окончателно ще се изпълни пророчеството, след като всички езичници влязат в Христовата църква и след като се обърне към Бог целия Израил.

Забележка. 36:24–28 служи за паримия в празник Петдесетница, понеже предсказаното в стихове 26–27 започнало да се изпълнява от деня, в който Дух Свети слязъл над апостолите, тоест от Петдесетница.

Възкресяване на Израил за нов живот и неговото обединение. Глава 37

В тази глава пророк Иезекиил чрез тайнствено видение узнава волята Божия за предстоящото завръщане на еврейския народ от плена и за възстановяване на неговата политическа самостоятелност. Пророкът, при въздействие на Божията ръка, бил изведен на поле, покрито с изсъхнали вече човешки кости. Тук той получил заповед от Бог да каже на костите да оживеят. Още с произнасяне на това пророчество, се вдигнал шум, станало някакво раздвижване, и костите взели да се съединяват една с друга, след което пророкът видял, как се появили жили, израстнала плът, отгоре се обтегнала кожа и, най-после, в сглобените кости влязал дух, те оживели, застанали на нозете си и образували многочислено събрание (1-10). След това Бог обяснява на пророка, че костите означават израилския народ (11-14). Нататък пророкът, по заповед от Бог съединява два жезъла с надпис – на единия Юда, а на другия Йосиф – и изобазява съеднението на Юдейското и Израилското царства в едно господарство, под владичеството на цар Давид, който ще бъде вечен техен началник и чрез когото Бог ще свърже вечен съюз със Своя избран народ (15-28).

Стих 3. Въз основа на предшестващите пророчества (Псалом 15 и Исаия 26), на пророк Иезекиил била известна истината за възкресението на праведниците, но той не знаел какви кости има пред себе си – на праведници или на грешници (Исаия 26:14), затова и отговорил на Бог: “Ти знаеш това”.

Стих 11-14. Тълкува се самото видение. Съдбата на еврейския народ е била най-печалната, сухи кости наша – казвали израилтяните, – погибе надежда наша, убиени быхом, тоест ние сме лишени от политически живот, от държавна самостоятелност, престанахме да съществуваме като отделен самостоятелен народ, нямаме надежда, доведени сме до невъзможността да си възвърнем предишния граждански живот, да получим предишната свобода: политическата смърт е вечна наша участ; бивайки разсеяни по лицето на земята, подобно на разхвърляните по полето кости, ние не можем да се съединим отново, както не могат да се съединят в предишния организъм разхвърляните кости. За разсейване на такива мрачни, гибелни мисли и за ободряване на отчайващите се, Бог чрез устата на пророка говори, че ако израилтяните действително дойдоха до такова безнадеждно състояние да представяха от себе си едни сухи и безжизнени кости, то и тогава Той би ги оживил; ако те даже действително бяха погинали и лежеха в гробовете, Той би отворил самите им гробове, би ги извел оттам и би ги заселил в отечеството им. “Ако, казва Бог, представящото се за вас по-трудно (тоест оживяването на сухите кости) е извършено от Мене, както показах Аз, твърде леко, то без всякакъв труд и с голяма леснина Аз ще направя това и, като че ли от някакви гробове, ще ви изведа от оковите на плена, ще ви върна в собственото ви отечество” (блажени Теодорит). – Това пророчество за политическото възкресяване на Израил отчасти се изпълнило при Кир, персийския цар, когато евреите получили свобода да се върнат в своята родина (1 Ездра 1:1). Но станалото при Кир било само предобраз на онова избавяне и възкресяване на цялото човечество, което било извършено от Иисус Христос. До идването на Спасителя в света всички хора били мъртви и като че ли се намирали в гробове, но, с идването на Христос, всички оживяли и станали Божии деца. Вярващите в Христос живеят тук на земята и умират телесно, но с надежда, че ще дойде време, когато техните мъртви тела отново ще оживеят (Иоан 5:25-28; 1 Коринтяни 15:35-55), и тогава за тях ще настъпи нов вечен живот. Тази надежда за всеобщо възкресение се и възвестява тук под образа на оживяване сухите кости. Отците на Църквата и повечето от тълкувателите считат изложеното видение класическо място в учението за всеобщото възкресение на мъртвите. Действително, тук с поразителна ясност е прокарана мисълта за възкресение на двусъставно същество – по тяло и душа. Ето защо, това място е положено да се чете като паримия на Велика събота, след заобикаляне с плащаницата около църквата; светата Църква ни учи, че и ние ще възкръснем, след като възкръснал Иисус Христос; ще възкръснем подобно на възкръсналите сухи кости.

Има още →

Христо Попов

Пророк Иезекиил (от еврейски Божия помощ) бил син на свещеник Вузий (1:3). На 25-годишна възраст той бил откаран пленник във Вавилон заедно с цар Йехония, в числото на 10-те хиляди юдеи (4 Царства 22), и бил заселен в Месопотамия, на река Ховар, приток на Тигър, където били пръснати пленниците евреи от Израилското царство. На 30-тата година, тоест в 5-тата година от своя плен, той бил повикан на пророческо служение, като се удостоил да види “подобието на Господнята слава”; понеже последно откровение, както сам свидетелства (Иезекиил 29:17), той получил в 27-мата година от плена на Йехония, то неговото пророческо служение се продължавало не по-малко от 22 години тоест приблизително от 595 до 573 година преди Рождество Христово. Макар да е живял в Месопотамия, но със своя пророчески дух той се пренасял понякога в Иерусалим (8:1-3): от Месопотамия подробно видял обсадата на Иерусалим от Навуходоносор (24:1-27), вземането на Седекия в плен (12:1-20; 4:1-13) и предавал всичко това на пленниците, които се интересували от съдбата на своите еднородци. Месопотамските преселници, откарани тук веднага след разрушение на 10-колянното Израилско царство, вече 130 години оставали без ръководител и затова в нравствено отношение заприличали на трън и скорпион. Имайки предвид това нравствено състояние на пленниците, пророк Иезекиил с всичка строгост изобличава тяхното пристрастие към езическите обичаи, тяхното лицемерие и развала. Особено строго изобличавал пророкът жителите на Юдея и на Иерусалим, като им предсказвал скорошен плен на царството и разрушение на храма и на Иерусалим. Целта на пророка е била – да доведе и едните, и другите до съзнаване своите грехове и правотата на Божия съд, да ги подбуди към разкайване за греховете и изправяне на своя живот. За по-силно въздействане на народа и повдигане на неговия дух, пророкът предсказвал за свършването на плена и за настъпването на спасението. От неговата книга се вижда, че той имал жена, която умряла по-рано от него, по особено Божие определение, за което той получил откровение в навечерието на нейната смърт (24:15-24).

За по-нататъшната съдба на пророк Иезекиил в неговата книга няма никакви указания. Преданието говори, че той бил съдия при преселниците, спасил веднъж пленници евреи от халдейски разбойници, като провел първите през река Ховар по сухо, в безплодна година със своите молитви умножавал храните и че, за ревностното и силно изобличаване стареите в идолопоклонство, бил подложен на насилствена смърт. От една църковна песен се вижда, че той бил “люте истязаем, предписуя хотящее честнаго ради креста, быти миру спасение и избавление” (Стихира на пророка 2).

Паметта на св. пророк Иезекиил Църквата празнува на 21 юли.

Особености в изложението на книгата

От страна на изложението и езика книгата на пророк Иезекиил се отличава със следните особености:

1)С изобилието на символични видения и действия тя надминава всички книги на Свещеното Писание, освен Откровение. Символизмът и притъчният характер на речта правят самата реч тъмна и трудноразбираема, против което се оплаквали даже познавачите на еврейския език, например, блажени Иероним.

2)В нея се излагат дълбоки тайни, които само от съвършени в духовния живот хора могат безопасно да бъдат съзерцавани. Такава, именно, тайна представя изобразеното в първите три глави видение на Господнята слава и описаното в последните 8 глави благоустройство на храма и града Божий. На човеци, недостигнали 30-годишна вързраст, в старозаветната църква се забранявало да четат такива отдели.

3)Тази книга се отличава от другите пророчески книги и с тази особеност, че в нея пророк Иезекиил Бог нарича Адонай-Саваот или Господ Бог на воинствата, еврейския народ – Израил, дом Израилев, а самия себе си – син човешки. С името Адонай-Саваот пророкът, вероятно, указва превъзходството на Иехова пред халдейските божества, които, както вярвали в Месопотамия, живеели на звездите и съставяли военни отряди за охраняване на земята; Израил и дом Израилев изтъкват богоборството на евреите и тяхното противене на Божия закон; а смиреното наименование – син човешки, говори за робското състояние на пророка и неговия народ.

Деление на книгата по съдържание

Книгата на пророк Иезекиил по съдържание се дели на 3 части. В първата част (1-3 глава) се излага видението на Господнята слава и повикването на Иезекиил към пророческо служение. Във втората (4-32 глава) са изложени изобличителните речи на пророка към юдеите и езичниците, произнесени от него преди разрушението на Иерусалим. В третата част (33-48 глава) се съдържат утешителни речи за същите народи, произнесени от пророка след разрушението на Иерусалим.

По-важни места от книгата на пророк Иезекиил за особено обяснение.

Видение на Господнята слава. Глава 1:1-2:1

В тази глава пророк Иезекиил описва тайнственото съзерцаване образа или подобието на Божията слава, на което той се удостоил пред своето повикване на пророческо служение.

В петата година от плена на пророка, когато той бил при река Ховар, над него се отворило небето и той видял видения Божии. Идещ от север вятър носел със себе си голям светъл облак, в който, след приближаването му, пророкът различил четири животни: човек, лъв, теле и орел. Но тези животни били помежду си съединени и, като че ли, премешани, защото всяко едно от тях имало всички четири лица, тоест лице на човек, лъв, теле и орел. Техният външен вид приличал на разтопен метал (илектра) или на разгорели въглени (яко углия огня горящаго). Всяко едно от тях имало по четири крила, две ръце, две нозе и по едно колело, обсипано от двете страни с очи. Намирайки се в постоянно движение, животните блестели като зорница и като светкавица. Над главите на животните имало кристален свод, на който е стоял сапфирен престол. На престола е седял някой подобен, по външния вид на горната си част, като че ли на човек (подобие якоже вид человече сверху). От престола е излизало и се разпространявало по всички страни такова сияние, каквото е сиянието на дъгата в дъждовен ден (Иезекиил 1:1-28). “Това видение, завършва пророкът, е подобие на славата Господня”, тоест в такъв достъпен образ се явила нему недостъпната Божия слава; проникнат от дълбоко благоговение пред Божието величие, пророкът, при вида на Божията слава, паднал на земята (2:1).

Стихове 1-2. Тук се посочват две дати за определяне времето на видението: 1) 30-тата година, според едни, от живота на пророка, според други, от възцаряването на Набополасар, Навуходоносоровия баща, който основал самостоятелна вавилонска монархия, и 2) 5-тата година от пленяването на Йоаким; понеже цар Йоаким не е бил пленяван, то трябва да се чете Йоахим или Йехония. Видението, по такъв начин, е било в 595 година до Рождество Христово, защото тази дата е 30-тата година от ерата на Набополасар, който се възцарил в 626 година.

Стихове 4-28. Описва се самото видение. Нямайки възможност да го предаде с пълна точност, пророкът в описанието си служи повече със сравнения: яко, яко видение, яко подобие, подобие, вид. Стих 7. голени – нозе. Стих 14. Думата везеково, по обяснение на блажени Иероним е еврейска и значи светкавица. Под животни трябва да разбираме херувими – безплътни сили, принадлежащи към първия чин от небесната иерархия. Думата херувим, по обяснение на блажени Теодорит, значи – пълен със знания. В знак на многообемното знание на херувимите, те са представени с четири лица; ръцете и нозете показват тяхната готовност да изпълняват Божията воля, а крилата – на способността за бързото нейно изпълнение. Стих 16. Тарсис или топаз – драгоценен камък, доставян от Испания. Стих 22. Небесният свод (твердь) се уподобява на кристал, по своята необикновена чистота и прозрачност. Стих 26. Сапфир – драгоценен камък с небесносин, лазурен цвят, добиван в Етиопия и Индия.

Има още →

Христо Попов

Пророк Варух (от еврейски благословен), по свидетелството на неговата книга, бил син Нириин, син Маасеев, син Седекиин, син Аседеев, син Хелкиин (1:1). Преброяването на прадедите до петото поколение, според Йосиф Флавий, говори за неговия знатен род. Действително, брат му Сарей при царя Седекия заемал висока длъжност – началник на даровете, тоест ръководещ събирането на данъците (Иеремия 51:59). Варух бил ученик, другар и помощник на пророк Иеремия. В 4-тата година от царуването на Йоаким той записал от устата на Иеремия пророчествата на последния и ги прочел в храма на народа; в следната година той съставил нов екземпляр от тях, понеже първият бил изгорен от Йоаким (Иеремия 36:1-2, 22, 32). Заедно със своя учител той бил преследван от съвременниците и понякога се е оплаквал от своята съдба (Иеремия 36:19-26; 43:3; 45:2-3). След превземането и разрушението на Иерусалим Иеремия, по свидетелството на Йосиф Флавий, издействал свобода и на Варух, който заедно с Иеремия останал в Юдея до убиването на Годолий, а после с него се преселил в Египет (Иеремия 43:6-7), където останал до смъртта на своя учител. След смъртта на Иеремия той пътешествал във Вавилон, където, по предание и умрял в 12-тата година след разрушението на Иерусалим. По друго предание, той се завърнал от Вавилон и умрял в Египет. Паметта на св. пророк Варух църквата празнува на 28 септември.

Произход на книгата. Време, място и цел на нейното написване. Отношението ѝ към книгата на пророк Иеремия и нейното неканонично достойнство

В надписването на книгата се говори, че когато юдеите, отведени във Вавилон от Навуходоносор още при първите преселения, узнали за превземането и разрушението на Иерусалим и за изгарянето на храма, в 5-тата година (от разрушението на Иерусалим) те решили да изпратят в Юдея на своите съотечественици, които били оставени за разработване на земята, заедно със събраните пари и свещените съсъди, послание или писмо. Последното написал пророк Варух от лицето на вавилонските пленници; той го прочел, в присъствие на пленения цар Йехоний, на всички живеещи във Вавилон юдеи и след това го изпратил по назначение. Това, именно, писмо и съставя “книга на пророк Варух”. Скръбното известие за разрушението на Иерусалим пленниците узнали по-рано, но парите и писмото са отправени в 5-тата година, защото в тази година пристигнал от Египет пророк Варух, който, като живял известно време след разрушението на Иерусалим в Юдея, могъл подробно да съобщи за печалната участ на своите едноплеменници в отечеството и да разположи пленниците към пожертвования в тяхна полза. По такъв начин, повод за написване книгата било пристигането на пророк Варух от Египет във Вавилон. Книгата е написана във Вавилон, в 5-тата година от разрушението на Иерусалим. Понеже юдеите във Вавилон още скърбели за разрушението на техния свят град и храм и понеже книгата първо била прочетена на тях, а после била изпратена в Юдея, то целта на написването ѝ била – да утеши и едните, и другите юдеи, тоест както намиращите се в плена, така и останалите в отечеството. От съдържанието се вижда в какво пророкът полага утешението за евреите. Той показва, че бедствията, които постигнали тях, не са следствие на окончателното им отхвърляне от Бог, а са само временно наказание за греховете на цял ред поколения от народа, че юдеите, поради това, трябва да се съкрушават не за плена, а за своите грехове, че след време Бог ще освободи народа от плена и за Иерусалим ще настъпят славни времена, когато Бог слезе на земята и се въплъти. Понеже книгата първоначално била прочетена на юдеите във Вавилон и се предназначавала за четене в храма във време на народните събрания, като ръководство към истинско покаяние (Варух 1:3; 4:14), то, очевидно, първоначално била написана на еврейски език. Но първоначалният еврейски оригинал е изгубен и до наше време тази книга е запазена само на гръцки език и в преводите, направени от гръцката Библия.

Макар книгата несъмнено и да е написана от пророк Варух, но отците на Църквата привеждат от нея изречения под името на Иеремия (например Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий, Августин). В 60-тото правило на Лаодикийския събор, в посланието за празниците на св. Атанасий Велики и в 4-те огласителни поучения на Кирил Иерусалимски тя направо се съединява с книгата на пророк Иеремия; даже паримията от тази книга в навечерието на Рождество Христово (Варух 3:36-4:5) се чете под името на Иеремииното пророчество, и пророчеството на Варух за въплътяването на Бог (3:36-38) в кондака на пророк Иеремия се приписва на последния. Това се обяснява с близостта на пророк Варух към пророк Иеремия, близост на ученик към своя учител. Като ученик на пророк Иеремия, близко и добре запознат с неговите пророчества, Варух в своята книга повтаря не само мислите, но даже самите изрази, срещащи се в книгата на неговия учител (срв. Варух 1:12; Иеремия 29:7; Варух 2:23; Иеремия 7:34; 25:10; Варух 2:24; Иеремия 8:1; 29:19; Варух 2:2; Плач Иеремиев 4:10). Поради близостта на тази книга към Иеремиевите пророчества, някои от отците (Атанасий Велики, Кирил Иерусалимски), са я смятали даже за каноническа. Но каноническо достойнство тя няма, понеже отсъства от еврейската Библия. Блажени Иероним я смята за неканоническа.

Има още →

Христо Попов

В еврейската Библия тази книга се е наричала “Еха” (как, по какъв начин), по първата дума, с която започва; но по-късно равините я нарекли “Кинот” (плачевни песни), по нейното съдържание. В превода на 70-те тя се нарича “Θρη̃νοι Ιερεμίου” (плач по умрелите, плачевни песни на пророк Иеремия), а в славянската Библия – “Плач Иеремиев”. Книгата, наистина, съдържа пет плачевни или погребални песни, в които пророкът оплаква загиването на Иерусалим от халдеите. Но в гръцката и славянската Библии, освен този надпис, посочващ на автора, за какъвто всякога е бил признаван пророк Иеремия, има и друг такъв, по-странен: „И бысть, повнегда в плен отведен бе Исраил, и Иерусалим опустошен бяше, сяде Иеремия пророк плачущ, и рыдяше рыданием сим над Иерусалимом”. Този надпис, служещ като израз на древното църковно предание, освен за името на писателя, ясно говори още за времето, когато била написана книгата и за нейния предмет. Книгата е написана в онова време, когато Израил бил откаран в плен и Иерусалим бил опустошен, което се потвърждава и от нейното съдържание. Освен това, съдържанието на книгата свидетелства, че тя е написана под живото впечатление от извършилите се събития: писателят така живо рисува ужасите на обсадата и разрушението на Иерусалим, както и жестокостите на победителите, като че ли всичко това ставало пред очите му. От пророческата книга на Иеремия знаем, че военачалникът Навузардан, по заповед на Навуходоносор, освободил пророк Иеремия от окови и, като го снабдил с храна и дарове, предоставил му свобода да живее в Юдея; пророкът се заселил в Масифат, където живеел заместникът Годолий, поставен от вавилонския цар за началник над останалите юдеи (Иеремия 40:1-6), и тук прекарал няколко месеца до своето неволно заминаване в Египет. В това, именно, време Иеремия и ходел от Масифат на иерусалимските развалини и там, имайки пред очи разрушените порти на Иерусалим, запустелите улици и посърналите лица на останалите жители, проливал сълзи и съставил своята книга Плач. В онова време и други благочестиви юдеи посещавали с плач Иерусалим, носейки дарове и тамян. Вероятно, в опустошения и ограбен храм живеели тогава някои свещеници и извършвали там служение (Иеремия 41:5).

Особеност във външната форма на изложението ѝ

Книгата Плач Иеремиев е поетично съчинение, по своята форма единствено в Библията. Тя се състои от 5 глави; от тях първите четири са изложени в алфавитен акростих, тоест всеки стих на главата започва с буква от еврейския алфавит в азбучен ред, и числото на стиховете съответства на количеството на буквите. Последната глава (5-та) губи формата на алфавитен акростих, но количеството на стиховете ѝ е равно на числото на буквите от еврейския алфавит, тоест 22. Освен това, третата глава има на всяка буква от алфавита по три стиха и в нея, по такъв начин се съдържат 66 стиха. В алфавитен акростих са написани още Псалом 36 и 118. По мнението на блажени Августин, такова разположение на стиховете представя от себе си един древен вид високо, макар и своеобразно, народно творчество, с което свещениците си служели за измерване и поддържане висотата на своето религиозно чувство.

Преглед на нейното съдържание с някои обяснения

По предмета на съдържанието си книгата Плач представя от себе си скръбна песен (елегия), в която пророкът оплаква опустошението на Иерусалим. Всичкото ѝ съдържание се дели на 5 глави, от които всяка може да бъде разгледана като особена песен.

Глава 1-ва

Тук, както и в следващата глава (2-ра глава), се споменава за някои сърцераздирателни обстоятелства при нахлуването на неприятеля в Юдея и при откарването на народа в плен, особено във време на трите първи преселвания, от които първото е било в 4-тата година на Йоаким (Даниил 1:1; Иеремия 25:1), второто – в 11-тата година на същия цар (2 Паралипоменон 36:6-7), а третото – при Йехоний, три месеца след второто (4 Царства 24:15-16). Пророкът описва бедственото състояние на Иерусалим след завоюване на страната от Навуходоносор до самото разрушение на Иерусалим. Царственият град станал данник (васал) на страшен завоевател, и всички негови приятели (съседни народи) станали негови врагове. Юдеите паднали в тежко робство и се отвеждат в плен между езичниците. Останалите в Иерусалим горко плачат, особено свещениците, понеже не отиват в Сион богомолци през празниците, а езичниците се вмъкват за грабеж в самото светилище. Спомняйки си миналите щастливи дни, сега Иерусалим, наказан от Бог за своето крайно нечестие, пролива горчиви сълзи и жалко вика: “погледни, Господи, и виж, колко съм унизен!” (стих 1-11). След това пророкът олицетворява самия Иерусалим и от негово лице се обръща към минаващите, тоест към съседните народи, с пожелание те да избегнат тази негова печална участ, като обяснява нейните причини, и моли Бог милостиво да погледне на неговото жалко състояние и да отмъсти на враговете (13-22).

Стих 3. Тук се указва на това, че едни от юдеите, притеснявани и поробвани (ради смирения своего и ради множества работы) от своите врагове, сами почнали да се изселват от Иерусалим (преселися Юда) и се поселили между езичниците (седе во языцех), но не намерили спокойствие, а други пък насила били откарани в плен. Стужающих – притеснителите. Тук така са наречени онези езичници, от които юдеите чакали помощ и които, страхувайки се от вавилонзините, се отрекли от тях (гледай стих 2) и сами взели да ги притесняват. Стих 7. Дни смирения своего и отриновений своих – дните на унижението и отстъпването от Бог, тоест падането в идолопоклонство и нечестие. Стих 8. Грехом согреши – тежко съгреши. Стих 9. Не помяне последних своих – не размисли за своето бъдеще. Стих 15. Точило истопта – обезсили, строго наказа, порази (срв. Исаия 63:3). Стих 16. Очи мои излиясте воду – очите ми проливат сълзи като вода. Стих 19. Любите ли моя – моите съюзници; оскудеша – умряха (от глад).

Глава 2-ра

В тази глава пророкът описва бедствията на Иерусалим във време на последната обсада и началото на разрушението. Бог в Своя гняв помрачил славата на Израил: светия град предал на разрушение, а неговите жители – на смърт. Той не пощадил даже Своето жилище – храма, а го предал в ръцете на враговете. Не останали у Израил свои царе и князе, свои закони; прекратили се и откровенията на пророците, и това потопило всички в дълбока скръб (1-10). Очите се изтощили от сълзи, сърцето е възмутено при вида, как кърмачета деца умират на ръцете на майките си от глад. Пророкът се обръща към Иерусалим и го съветва да търси милост от Бог, да плаче денем и нощем пред Него с думите: погледни, Господи! възможно ли е, майките и момците да падат по улиците, а труповете на старците и младите да лежат по площадите (11-12)?

Стих 1. Подножия ногу Своею – Божие подножие се нарича цялата земя (Исаия 66:1), но в този стих така е наречен Иерусалим или, по-точно, иерусалимския храм. Стих 2. Вся красная – всичко, що служи за украшение на Израил. Стих 5. Умножи смирена и смирену – умножи в Иерусалим числото на угнетените мъже и жени (смирена, тоест мужа, и смирену, тоест жену). Стих 9. Несть закона – не съществуват вече законите (граждански), по които евреите досега се управлявали, защото вавилонзините им наложили своите закони. Думите “не видеша видения от Господ” говорят не за съвършеното прекратяване на пророческото служение между евреите (то се е продължавало през целия 70-годишен период на плена, даже, и след него), но за прекратяване през времето на плена на пророческите откровения собствено в Иерусалим. Стих 10. Иерусалимските стареи седят на земята, като си посипали главите с пръст и се облекли във вретища (дреха за жалейка и покаяние), понеже погребали (низведоша в землю) най-знатните (старейшини), иерусалимски девици. Стих 11. Вместо “излияся слава моя” в еврейския текст стои – сърце ми се къса. Стих 12. Внегда разслабленным быти им… – когато те (децата) отслабнали, като ранените на градските улици, и когато издъхвали в обятията на своите майки. Стих 15. Позвиздаша – подсвиркваха. Стих 19. В начале стражбы твоея – в началото на всяка стража през нощта. Първоначално евреите делели нощта (както и гърците) на три части (гледай Съдии 7:19), наречени стражи, като смятали по четири часа във всяка; а после, по примера на римляните, почнали да я делят на четири стражи, по три часа във всяка (Лука 12:38; Матей 14:25; Деяния на светите апостоли 12:4). В начале всех исходов – в началото или в края (по ъглите) на всяка улица. Стих 20. Отребление сотвори повар – от смет направи ястие готвачът. Стих 21. В ден гнева твоего сварил еси, тоест си ни приготвил ядене. Това ужасно действие се приписва на Бог в този смисъл, че ужасният глад, който принудил обсадените да употребяват за ядене човешка плът, постигнал Иерусалим по Божие допускане. За това ужасно бедствие предсказал още пророк Моисей (Второзаконие 28:53-57). Стих 22. Призвал еси яко ден празника пришельствия моя (παροικίας μου) – съседствата ми, тоест моите врагове, които живеят в съседство с мене, окрест – свикал си отвред като на празник моите съседи врагове. В еврейската Библия: “свикал си моите ужаси”.

Има още →